Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

В момента най-важно беше да продължа да работя върху загадката на Хал, но все още се чувствах замаян от медикамента. Имах нужда да намеря място, където да мога да мисля и да подишам чист въздух. Щеше ми се да се махна от градския шум и грохота на колите. Да почувствам слънчевите лъчи върху лицето си.

Излязох от блока и жегата ме сграбчи в лапите си. Беше толкова горещо, че на тротоара можеше да се опържи кюфте. Въздухът тежеше върху раменете ми; към хоризонта небето добиваше светложълтеникав цвят от изпаренията на хилядите автомобили. През решетките на каналите се вдигаше воня на сяра и ми напомняше, че под Манхатън, подобно на древен град, лежи още един метрополис — гигантска мрежа от тръби, изгубени тунели, древни кариери и подводни потоци, всички отдавна погребани и забравени.

Изкарах колата си от гаража на улица „Томпсън“ и започнах борбата с утринните задръствания, за да стигна до Кони Айлънд 27 27 Изкуствено съединен със сушата остров, сега полуостров на Атлантическия океан; южната част на нюйоркския квартал Бруклин. Прочут с увеселителните си паркове и обширните си плажове. — Бел.прев. . Докато карах, размишлявах върху загадката на Хал.

Отправих се към една тиха морава с изглед към плажа и видях, че на дъсчената пътека по крайбрежието се е разположила една русалка и раздава флаери. Носеше дълга светла перука, която покриваше гърба й като косата на лейди Годайва, и изкуствени черни мигли, дълги колкото кутрето й. Горната част на тялото й бе обвита в шифон, който показваше достатъчно от гърдите й, без обаче да разкрива всичко. Тоалетът завършваше с дълга рибя опашка, обшита с пайети. От края й стърчаха две зелени сатенени обувки. Парадът на русалките в Кони Айлънд обикновено се провеждаше през юни. Тази тук беше малко позакъсняла.

Открих свободна пейка и седнах. Десетки млади жени се излежаваха по плажа и играеха волейбол край водата. Бризът носеше ухание на кокосово масло и ванилия. Една от волейболистките носеше само яркочервено долнище и миниатюрно сутиенче, което почти се беше отвързало. Всеки път, когато скочеше за топката, гърдите й изскачаха. Тя обаче умело забиваше и придърпваше сутиенчето още преди краката й да докоснат земята.

Лошо място за мъж, който иска да се съсредоточи, помислих си.

Отново бях насочил вниманието си към играта на Хал, когато телефонът ми изчурулика.

— Джон Медисън ли е?

— Да — отвърнах. — Кой е?

— Джоузеф Резник. По-рано сте разговаряли със секретарката ми. Казали сте й, че спешно трябва да говорите с мен.

— Много благодаря, че ми се обадихте! Анди Стайн каза, че трябва да се свържа с вас.

— Аха, сега си спомням.

— Можем ли да се срещнем и да поговорим за моя проблем?

— Какво ще кажете около пет? Удобно ли ви е?

Дали щях да реша пъзела дотогава? Можех ли да си позволя да го оставя и за час? Не. Трябваше да продължа.

— Дали ще ви е възможно да се видим утре?

Човекът сигурно си помисли, че съм пълен кретен, който първо се натиска за спешна среща, а после я отлага. Дори и да беше така обаче, не се издаде.

— Е, всъщност така ще е по-удобно за мен. Пак по това време?

— Чудесно.

— Разпитаха ли ви от полицията?

— Да, не беше приятно.

— Никой ли не ви представляваше?

— Не.

— Ако ви повикат отново, не се съгласявайте. Ако ви обвинят, им дайте името си и нищо повече. В някакъв момент ще бъдат принудени да ви позволят да се обадите на адвокат. Не бива да казвате нищо, докато не сме поговорили. Никакви разпити, освен ако аз не седя до вас. — Даде ми личния си номер и ме инструктира да му звънна веднага, ако от полицията ме потърсят отново.

— Много ви благодаря. Между другото, Анди каза, че можете да направите проверка по моя случай.

— Да, имам подходящи връзки. Имаме два проблема — катастрофата ви и смъртта на Хал Вандерлин. Във втория случай нещата още не са ясни — те нямат кой знае какво, но засега е и много рано да се каже. Що се отнася до катастрофата, полицаите изглеждат доста надъхани. Само едно ги спира да ви обвинят в убийство по непредпазливост. Но да оставим това за срещата. Може да ме намерите и през нощта, ако се наложи.

Затворих с чувството на задоволство, че поне един човек е на моя страна. Ако наистина ми повдигнеха обвинение и ме съдеха, ме чакаше затвор. От тази мисъл ми се догади.

Новината толкова ме разтревожи, че вече не можех да се съсредоточа върху играта на Хал. Огледах се наоколо в опит да се поразсея. На една от съседните пейки мъж и две момченца обядваха, а около тях бяха натрупани купища опаковки от ресторанти за бързо хранене. Децата бяха облечени в еднакви раирани тениски, широки сини шорти, стигащи почти до коленете им, и сандали. Бяха около шестгодишни. Докато ядяха, се боричкаха. Едното крадеше пържено картофче, а другото го замеряше с пакетчета кетчуп. Предполагах, че мъжът им е баща, защото се опитваше да ги строява със заповедническия тон, запазен единствено за татковците. Повече се караше на чернокосото дете, което мяташе кетчуп и което си беше по-големият досадник. Джафкането им ме дразнеше.