Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Под снимката видях бележките, които си бе водил върху книгата „Изкопаната Библия“ от Израел Финкелщайн и Нийл Ашер Зилберман.

„През 722 г. пр.н.е. Саргон II опустошава Самария. Край на царската династия на израелитите. Пълно разрушаване на Самария. Израелитите са изселени към Асирия.“

Записките описваха и отмъщението на Сенахериб срещу Юдея.

„Що се отнася до Иезекия, юдееца, той не се подчини на игото ми. Обсадих 46 от здравите му градове, оградените му крепости и безбройните му селца и ги завладях с добре отъпкани глинени рампи и стенобойни машини… Отведох 200 150 души и безброен добитък и ги нарекох своя плячка.“

Дали това нямаше нещо общо с гравюрата? Може би прадедите на Наум бяха дошли от Самария и бяха преживели всичко това? Предположението, че Наум е бил отведен в Асирия като роб и принуден да работи като писар, започваше да звучи все по-правдоподобно.

Знаех, че асирийските царе са създали първата истинска империя. Бившите им подчинени царства като Юдея били превърнати в провинции с губернатори, назначени от асирийския владетел. Бунтовните държави били опожарявани и ограбвани, а гражданите — изселвани масово. Това били първите етнически чистки.

Веднъж, в опит да защити Асирия, Самюъл ми каза:

— В крайна сметка има значение само кой пише историята. Представяме си асирийците и вавилонците по начина, по който са описани в Стария завет и така историята, разказана от техните врагове, ги показва в лоша светлина. Чак в края на 19-ти век, когато започват да се правят преводи на текстовете с клиновидно писмо, се появява една различна гледна точка.

Самюъл обожаваше асирийците, но все пак признаваше, че някои техни царе са били тирани. Сенахериб така опустошил Вавилон, че останали само тръстиките и храсталаците. От друга страна обаче, неговият син Есархадон посветил по-голямата част от царуването си на възстановяването на Вавилон до предишното му величие. Ашурбанипал пък бил велик учен, който създал прочутата библиотека от глинени плочки, която беше открита в Ниневия, и помогнал на персийските племена еламити да оцелеят, като им изпращал храна. Той обаче имал и своята тъмна страна — наслаждавал се на жестоките наказания. Закачал ужасни железни халки на устните на военнопленниците, а към тях прикрепял вериги. Помня, че четох в една книга как Ашурбанипал обядвал под едно дърво, от което висял зловещ плод. Той бил обезглавил свой противник, плюл върху лицето му и го сякъл с меча си, а после обесил главата на дървото.

Продължих да прелиствам дневника на Самюъл и видях, че е установил самоличността на царете на няколко дребни държавици — Аза бил цар на Мана 24 24 Древно царство, просъществувало между 10-ти и 7-ми в. пр.н.е. на територията на днешен Северен Иран на югоизток от езерото Урмия. — Бел.прев. , а Мита — на Мушки 25 25 Анадолски народ от желязната епоха, познат само от древните асирийски текстове. — Бел.прев. . Но защо се е интересувал от тези неизвестни владетели?

Взех медната пластина, която лежеше на бюрото му. Бяха му я надписали с една асирийска клетва, приписвана на цар Ашурбанипал.

„Тоз, който отнеме гравюрата или напише името си на нея току до моето, Ашур и Белит да го погубят в гнева си, името му да почернят и потомството му на тази земя.“

Самюъл се шегуваше, че това е първата заявка за авторско право в историята, и казваше, че съвременните издатели много биха се радвали да притежават властта на асирийските царе. Но сега ми се стори, че проклятието звучи злокобно и се зачудих дали не беше запазило през вековете част от страшната си сила. Гравюрата на Наум наистина е била „отнета“. При това два пъти, както научих. И ето — Самюъл и Хал бяха мъртви заради това.

Малката колекция от реликви, останала от брат ми, се състоеше почти изцяло от спасени от него предмети, които беше придобил от различни дилъри. Те, така или иначе, щяха да свършат в ръцете на някой частен колекционер. Кариерата му бе започнала от желанието му да възстанови културната история на народите. „Имената са важни, ми беше казал той веднъж. Те ни оформят такива, каквито сме. Когато бях момче, много се интересувах от своя адаш, пророк Самуил, който е спасил Светия кивот. Тогава реших, че ще отдам живота си, за да спасявам реликви — вещите, които ни свързват с историята.“

Похвална цел, но тя го беше отвела твърде далеч. И кой знае какви последствия още щяха да ни докарат благородните му подбуди?

Открих Библията на брат си и потърсих книгата на пророка. Рядко бях чел Светото писание, но винаги се затруднявах с остарелия му език. Наум обаче ми се стори изненадващо леко четиво.