Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Не, няма смисъл. Би ли ми направила малко кафе? Тройно.

Гаджето й предпазливо отбеляза, че се надява да съм добре, след което си би камшика обратно към купона. Започнах да се упражнявам в сядане и успях точно когато Нина се върна с кафето. Каза, че иска да остане и да се погрижи за мен, но аз настоях да се върне при гостите си.

Изгълтах кафето и започнах да разтривам краката си. Накрая ги върнах към живот до такава степен, че успях да изкуцукам до хола. Залостих входната врата и видях ключовете си на масичката — там, където ги бях захвърлил. Изкуцуках до банята и стоях под душа половин час.

Отвън се чу воят и грохотът на боклукчийските камиони, които изпразваха металните контейнери. Воят на сирените им заглъхна в далечината. Беше четири часът сутринта. Затворих очи. В каква странна дупка се бях хвърлил. Дупка, която май нямаше дъно.

Понеделник, 4 август 2003 г., 8:05 сутринта

Събудих се от странен кошмар. В съня си лежах по лице на един тротоар, чийто бетон приличаше на разтопена от следобедното слънце стомана. Ериния приближаваше. Всеки път, когато се опитвах да се избутам напред, за да й избягам, бетонът пареше дланта ми така, сякаш я слагах на горещ котлон.

Потреперих, разбудих се напълно и станах от дивана. Сега вече краката ми се подчиняваха. Още един брутално горещ душ ми помогна да се отърся от замаяността, която размекваше мозъка ми. Подстригах брадата си, за да добия отново търговски вид, и сложих балсам на сцепената си устна, която пулсираше от болка. Смъкнах чаршафите от леглото и ги натъпках в пещта за смет в коридора. Почудих се дали да не почукам на вратата на Нина, за да й благодаря, че ме спаси, но в апартамента й беше тихо и реших, че още си отспива.

Когато се обадих на Джоузеф Резник — криминалния адвокат, който Анди ми препоръча, секретарката му ми каза, че е в съда и няма да мога да го намеря до късния следобед.

— Мога ли да си запиша час за следобеда? Спешно е.

— Не, дори да ви заплашват с разстрел. Но ще му кажа, че сте се обаждали.

Моментът беше идеален да звънна на Уолтър Тейлър в Йордания. Там сега беше следобед. Когато се свързах с кабинета му обаче, секретарката ми обясни, че е излязъл в двуседмичен отпуск. Каза, че ще му предаде за обаждането ми, но не обеща нищо. Трябваше да се задоволя с това.

Пуснах си музика, взех ново копие от кръстословицата на Хал и седнах край кухненския плот с чаша кафе, за да се опитам да я реша на свежа глава. Първото парче беше версията на Ар Кели на „Ако можех да върна стрелките на времето“. Страхотна песен и великолепен певец. Веднъж прелетях през половината страна, за да го чуя на живо. Музиката обаче ми пречеше да се съсредоточа. Спрях я и се концентрирах върху гатанката.

Разположението на думите беше погрешно. Две групи бяха напълно отделени една от друга. В този тип игри двете страни на пъзела винаги се свързваха поне от една дума. Ако сложех „и“ между „л“ и „н“ на шестия ред отдолу нагоре, връзката щеше да се получи — „лин“. Но думата, до която трябваше да достигна, трябваше да пасне в тринайсетте квадратчета, така че това не вършеше работа. Ако разглеждах пъзела само на теория обаче, щях да пропусна възможността да съставя нови думи от буквата „т“ на осмия ред отляво.

В главата ми припламна искра. Опитах се да я уловя, но тя се изплъзваше като полузабравен сън, докато накрая се изпари съвсем. Поиграх си с различни комбинации от думи още половин час, но не постигнах нищо.

Станах, протегнах се, взех си още едно кафе и влязох в кабинета на Самюъл. Вратата беше открехната. Без съмнение, Ериния беше влизала, докато съм бил в безсъзнание. Исках да прочета книгата на Наум, но когато отворих вратата, погледът ми падна на томовете, които лежаха нахвърляни на пода. Вгледах се и забелязах, че лавиците, където стояха дневниците на брат ми, бяха празни. Паднах на колене и започнах да ровя из книгите и документите на пода, докато не ги открих. Общо тридесет. Животоописание на скитанията, наблюденията и мислите му.

Дневниците на Самюъл бяха тюрлюгювеч от размисли, записки за различни събития и бележки, водени по време на пътешествията му, коментари и понякога дори скици. Всички бяха подвързани с тревистозелена кожа и надписани с началната и крайната дата. Започнах да ги подреждам, като слагах най-скорошните отгоре. Накрая открих последния, който обхващаше времето от януари 2001 г. до декември 2002 г.

Първата страница ме изненада. На нея беше залепена снимка на асирийски релеф от двореца на Сенахериб. Бях го виждал в Британския музей. Изобразяваше група войници, които шибаха с пръчки еврейски военнопленници. Преплетените резки зад тях представляваха гора.