Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Когато ме забеляза, по тялото му сякаш пробяга вълна от задоволство. От устата му изригнаха измъчени звуци, сякаш гласните му струни бяха изгнили. Закрачи към мен бавно и решително като каменна статуя. Инстинктивно разбрах, че това е обгореният химик. Приличаше на примитивно създание, приело човешки облик. Сякаш някакъв бог бе стъкмил гигантска каменна статуя и й бе вдъхнал живот. Древните гърци връзвали статуите с вериги, за да не избягат, защото вярвали, че са живи. Сега осъзнах, че са го правили от страх, а не за да спрат евентуалното им бягство.

Лицето му беше широко и ненормално плоско, а главата — напълно обръсната. Кожата му сивееше като сух пластилин. Мъжът се цъклеше към мен с единственото си око. Почувствах отвращение. За миг ми се стори, че циклопът от детското ми въображение е дошъл да си разчистим сметките.

Той извърна глава и аз видях, че всъщност очите му са две, но лявото е зле увредено и скрито под огромен белег. Над празната очна кухина се беше насложила груба кожа.

Имах няколко предимства. Първо, мъжът беше як, но се движеше бавно. Можех да реагирам много по-бързо от него, а освен това се намирах по-нависоко. Идеална позиция, ако човек има желание за победа.

Гигантът се затрудни със стъпалата, чиято крехка дървесина се огъваше под страшната му тежест. Видях, че едва пази равновесие. Напрегнах се, за да преценя идеалното разстояние за атака. Когато се приближи до мен, сграбчих перилата, повдигнах тялото си и го изритах в гърдите. Той се олюля и се срути по стълбите.

За малко щях да успея да се измъкна, но когато опитах да се набера на рамката и да се изтласкам към таванчето, прояденото от червеи дърво се разпука и остана в ръцете ми. Паднах няколко стъпала по-надолу — достатъчно близо до мъжа, за да може да ме сграбчи. Той хвана глезените ми и ме издърпа. Този път не успях да се изтръгна от хватката му.

Извлече ме от стаята и ме помъкна по извитата стълба. Стигнахме долния етаж на църквата и излязохме през вратата. Пред тротоара изрева моторът на един „Рейндж Роувър“.

Страничната врата се отвори. Здравенякът ме хвърли по лице на пода на колата, задните седалки, в която бяха махнати. Различих силуета на още един мъж. Когато се опитах да вдигна глава, някакъв тежък ботуш размаза лицето ми в пода. Резците ми пробиха меката плът на долната ми устна и в устата ми рукна кръв. Изплюх шепа прах и машинно масло. Изведнъж в джоба на панталоните ми зашари някаква ръка.

— Вдигни глава — каза човекът. — Къде са ти ключовете?

Нямах намерение да му помагам.

— Сигурно са паднали в кулата.

Хитрината ми не мина. Той отвори прозореца и каза нещо на другия, който стоеше отвън; нарече го Шим. Значи това беше Джордж Шимски, за когото ми каза Томас Закар. След минута той хвърли сакото ми на предната седалка. Извадиха ключовете от джоба и колата потегли, оставяйки Шим на улицата.

Ако ме водеха в апартамента ми, можех да им кажа, че няма начин да минат през портиера. Обаче сдържах езика си. Нека сами влязат в капана.

Звънна телефон. Чух как шофьорът вдигна.

— Да? — Гласът беше женски. — При нас е и вече пътуваме. Само момент. — Чух, че търси нещо. — Окей, в мен е. Да, почти стигнахме. — Минута тишина, докато тя слушаше. — Не и този път — отговори и затвори телефона.

Гласът беше на Ериния.

След по-малко от десет минути спряхме. Лампичките се включиха.

— Седни — заповяда мъжът. Вратата на шофьора се отвори и след това се хлопна. Чук, чук, чук — звукът от високи токчета по асфалта, които заобиколиха предната броня и спряха пред моята врата. Когато тя се отвори, пред мен се изправи Ериния. Платиненорусата й коса блестеше на светлината на уличните лампи. Тя ме разглеждаше.

— На лицето ти има кръв. Не мога да те прибера такъв. — Бръкна в чантичката си, извади кърпичка и се приведе към мен. За секунда ми се прииска да я сграбча, но вероятността да не успея беше твърде голяма. Усетих леката, екзотична миризма на парфюма й, когато тя се наведе над мен.

— Добре — каза. — Сега ще ме прегърнеш с една ръка и ще ме придружиш до асансьора. С теб се връщаме от клуб. Подпийнали сме. Когато видиш твоя портиер, ще му се усмихнеш. Не си прави труда да бягаш. Не си достатъчно корав, за да ни се опреш.

— Сериозно ли? Миналия път май успях.

Това никак не я развесели. Хвърли ми сакото, нареди ми да го облека, извади пистолета си и го опря в тялото ми, но така, че никой да не може да го види. Влязохме във фоайето, а вторият мъж потегли нанякъде с колата.