Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Добре, ще ти кажа. Само извади тази игла.

Тя я натисна по-дълбоко в плътта ми.

— Говори тогава.

— Хал ми остави указания къде да я намеря.

Ериния се поколеба.

— Слушай, не искам да умра от свръхдоза. Повярвай ми.

Усетих как жилото на иглата се заби още по-дълбоко.

— Това не е достатъчно.

В краката ми се процеждаше искрица живот. От петите ми тръгна студен пламък, който пропълзя по прасците. Въобразявах ли си, или медикаментът губеше въздействието си? Какво значение имаше това обаче, ако тя натиснеше буталото на спринцовката? Стомахът ми се сви от страх. И тогава се сетих за ксерокопието от играта на Хал.

— Ти не познаваше Хал. Ако можеше да избира между това да ходи с Бионсе и да играе на интелектуални игри, щеше да избере второто. Остави ми карта на скривалището под формата на кръстословица. Засега не съм успял да я разшифровам, но ще успея.

— Къде е? — Очите й блеснаха.

— Виж в задния ми джоб.

Тя извади иглата и бръкна в джоба ми. Почувствах облекчение, когато издърпа листа — не бях сигурен, че е още там. Ериния се втренчи в него така, сякаш беше най-малкото карта на мините на цар Соломон.

— Ще задържим това. Може би все пак не си ни нужен.

Дали това означаваше, че бях свободен, или ме чакаше смъртоносна доза хероин?

— Напротив, нужен съм ви — казах. — Само човек, който го познава добре, може да реши загадката.

— Искаш да кажеш, че това е някакъв шифър?

— Нещо такова. Шифър от думи. Вероятно поредица от анаграми.

— Покажи ми.

Опитах се да вдигна глава, но още бях твърде слаб, за да я задържа изправена.

— Сега не съм в състояние, но никога няма да я намерите без моята помощ. Ще се сбогувате със съкровището.

— Имаме и други варианти…

Когато се опитах да я погледна, тя непрекъснато излизаше от фокус. Пред входната врата се чуха гласове, последвани от силно чукане.

— Джон… Вътре ли си, Джон? — Бурен кикот. Беше Нина, измъкнала се от шумния си купон като язовец от своето леговище. Чу се мъжки глас:

— Няма го. Хайде да влезем и да го вземем, коте!

И пак Нина:

— Каза, че ще дойде на купона. Ами ако се върне ей сега? — Още кискане. — Може би не бива да влизаме.

Трябва да влезеш, Нина. Не си тръгвай , молех се аз.

Ериния скочи стреснато на крака, пристъпи към вратата на спалнята и се вслуша. Отново се обади мъжът:

— Дай ми ключа. Аз ще вляза да го взема.

Отвори вратата. Господи, помогни ми, просто я отвори!

— Не, по-добре аз. Може да е там, а пък не те познава.

Чу се стържене. Вратата се отваряше. Шепот.

Очите на Ериния почти изскочиха от орбитите. Тя ми даде знак да мълча. Натика кръстословицата в чантата си, разбърка косата си и разкопча няколко копчета на ризата си. Пак се чу Нина:

— Ще си изкарам акъла, ако спи там вътре.

— Къде го държи?

— В трапезарията.

Краката им зашумоляха по мокета. Ериния излезе в хола.

— Здравейте! — каза тя. — Идвате в доста кофти момент.

Нина хлъцна. Опитах се да изкрещя, но медикаментът още стискаше гласните ми струни.

— Олеле! — чух гласа на Нина. — Много съжалявам! Мислех, че няма никого. Аз съм съседката на Джон.

Събрах всичките си сили и ги насочих към гласа си.

— Нина, не я слушай! Лъже те!

— Той е пиян — бързо се обади Ериния.

— Не съм. Нина, ела тук! В спалнята! Трябва да те видя.

— Ей! — Мъжкият глас. — Какво става, по дяволите? Входната врата се затръшна. Нина и мъжът влязоха в спалнята. Само за секунди Нина премина от изражение на пълен шок до експлозия от пиянски смях. Гаджето й се хилеше саркастично и дразнещо. Тя вдигна ръце към устата си, за да сподави кикота.

— Леле, Джон. Просто исках да взема малко винце назаем. Нашето свърши. Извинявам ти се от дън душа.

— Къде е Ериния? Жената?

Усмивката изчезна от лицето на мъжа.

— Тръгна си. Няма я.

Нина едва удържаше нов изблик от кикот.

— И през ум не би ми минало — тя ме посочи, — че си падаш по… по тия… работи.

— Дори няма да се опитвам да ти обяснявам. Вземете си цяла каса вино, само първо срежете тези белезници. В чекмеджето на бюрото на Самюъл има военен нож.

Тя намери ножа и се върна. Наложи се партньорът й да реже, защото пластмасовите сглобки на белезниците се оказаха много здрави. Когато най-сетне свърши, се опитах да прехвърля краката си през ръба на леглото, но успях само да припляскам като умираща риба. Прилоша ми безумно и ми се пригади. Нина най-после разбра, че нещата никак не са наред, и попита дали да се обади на полицията.