Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Тогава ще трябва да се държиш близо до мен, поне докато не измислим нещо по-добро. — Прегърнах я. — И каква е тая Лорета?

— Никога не съм понасяла истинското си име. В минутата, в която напуснах дома си, започнах да се наричам Лоръл.

— Другия път, когато ме вбесиш, ще си спомня това!

Тя се усмихна.

— Съжалявам за изблика преди малко. Знам, че правиш всичко по силите си. Просто съм толкова напрегната, че… Като че ли случилото се с Хал не беше достатъчно лошо, ами и всички проблеми с наследството, които ми се струпаха! А сега трябва да се тревожа и за някаква идиотска банда убийци. Откачена, откачена работа.

На дългите й мигли увиснаха сълзи. Тя посегна за кърпичка, за да ги попие. Имаше красиви очи, сивкави, когато беше на закрито, и яркозелени на слънчева светлина.

— Вчера се събудих с ужасно чувство — каза тя.

— И аз сънувах кошмари.

— Не беше кошмар. Просто усещането, че всичко се разпада, сякаш съм попаднала в някаква мрежа и не мога да се освободя.

— Поне за малко трябва да се изнесеш от тук. Ще измисля нещо. Междувременно хайде да идем в кабинета на Рийд в Нюйоркския университет и да видим какво може да ни каже. След това ще минем през галерията на Филип Антъни. Той е експерт по ренесансови гравюри и може да ни даде съвет за Дюрер.

— Добре. Ще почакаш ли само да си взема един душ и да се преоблека?

Заобикалящите я вещи не й помагаха да възстанови душевното си спокойствие. Лоръл сякаш се губеше в апартамента на Мина, сякаш той я поглъщаше. Въпреки луксозните мебели, в него витаеше нещо потискащо и старческо. Два етажа с площ почти две хиляди квадратни метра и всичко това — съвсем необитавано, с изключение на нейното малко леговище в дневната.

Погледнах през френския прозорец и видях един от водоливниците, който клечеше на корниза над терасата — крилата фигурка с глава на ръмжащ лъв, лъвско тяло и опашка на змей. Доста приличаше на асирийски демон. Водоливниците са защитавали хората от злите духове и затова са ги поставяли на църквите в Европа. Този обаче сякаш привикваше злото в къщата.

Когато Лоръл се върна, приличаше на друг човек. Беше си облякла рокля на зелени цветя с тесен корсаж и широка пола. В нея имаше някакъв хипарски шик, който прекрасно подчертаваше извивките на тялото й. Гъстата й, естествено кестенява коса падаше на копринени къдри до основата на дългата й шия. Хареса ми, че не я беше вдигнала.

Оставихме мрачната атмосфера зад гърба си.

Реших да не ползваме колата. Университетът беше буквално зад ъгъла, а галерията на Филип Антъни — малко по-нататък. Освен това не исках Лоръл да си помисли, че по собствен избор карам автомобил под наем. Мазератито ми беше станало на куп ламарини при катастрофата. Дори самата мисъл за това ме побъркваше.

Сградата на философския факултет — красива червеникава постройка от началото на 20-ти век — беше само на няколко минути път от парка край площад „Вашингтон“. Лоръл показа докторантската си карта на пазача и двамата се качихме на втория етаж, без да съобщаваме на Рийд за посещението си. Първо отидохме в кабинета на Хал. Беше толкова тесен, че приличаше на килерче за метли. Един поглед ни беше достатъчен, за да разберем, че си губим времето. Мястото беше напълно оголено. Отворих чекмеджетата на бюрото. Всичките бяха празни.

— Бързо са действали — казах аз. Лоръл ядосано се огледа.

— Ами книжата му, ами компютърът? Къде са?

— Има само един начин да разберем.

Въпреки че по-рано се бях обадил, за да проверя дали Рийд ще бъде на работното си място, не му бях казал, че ще дойдем да го видим. Ако го хванехме неподготвен, имаше по-голяма вероятност да се разприказва.

Рийд прикри с паническа усмивка изненадата си, че ни вижда, избута стола си назад и стана.

— Лоръл! Как си? Ужасих се, когато научих за Хал. Много съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо? Само кажи.

Отиде да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Ужасен ли си бил, Колин? Ако Хал се давеше, ти щеше да му натискаш главата под водата. Знаеш колко беше раним и все пак му отне работата. Ти си виновен за случилото се.

Като видя, че фалшивото съчувствие не му е от полза, Рийд се върна към обичайния си сарказъм.

— Нещо не си спомням да съм потвърждавал среща с вас двамата. — Хвърли ми недоброжелателен поглед. — Хал беше пристрастен към наркотиците. Не беше в състояние да се справи и с малкото часове, които му давахме.

Не можех да оспоря това, но нямаше да му направя удоволствието да го кажа.