Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

Вече бях запазил рисунката на втория пъзел на блекберито си, така че Лоръл нямаше как да види по какъв начин съм открил връзката. Отворих документа на екрана и й го показах.

— Позната ли ти е? — попитах.

— Разбира се! Това е „Меланхолия I“ на Албрехт Дюрер. Виси в кабинета на Хал.

Този път трябваше да попълня само две букви. Опитах първо с очевидното — инициалите на Дюрер „А“ и „Д“, както и с числената им стойност — едно и четири от латинската азбука, но не се получи.

— Хал споменавал ли е нещо, което особено много му харесва в тази картина?

— Не съм сигурна. Обичаше Дюрер и Ешер, защото разбират математическото измерение на пространството и връзката между числата и изобразителното изкуство. — Тя се замисли. — Не ми хрумва нищо конкретно, което да му е харесвало.

— Какво ли е искал да постигне? — Обзе ме отчаяние. — Нямам време за губене с тези игри. Докога ще продължава да ме води за носа?

— Доколкото познавам Хал, това едва ли е всичко. Той не си е изсмукал тези загадки от пръстите. Те сочат към някакъв скрит смисъл, към някаква обща тема. Как стигна от първата загадка до тази с Дюрер?

Отминах въпроса й с мълчание.

— Надценяваш го. Хал си беше чисто и просто крадец. Благодарение на него, сега животът ми е ад.

Лоръл настръхна.

— А парите, които ти изкара от продажбата на бащината му колекция? Много ти е удобно да забравяш за това.

Реакцията й ме свари неподготвен.

— Взех само 20%. Това е много по-малко от комисионата на повечето дилъри. Освен това още не съм получил част от парите, които му заех.

— Само хленчиш, че светът е несправедлив с теб. Но това си е твой проблем, Джон! Ти вземаше всичко възможно и от Самюъл, и от Хал — от всеки, който се държеше добре с теб. А когато благодеянията спрат, започваш да капризничиш!

Бях на ръба да избухна много здраво, но си спомних, че като законна съпруга на Хал Лоръл трябваше да е наследила имуществото му. След разпродажбата на колекцията на Питър и неясния статут на недвижимите имоти сигурно не й бе останало нищичко. Преподаването на половин работен ден и парите от научни проекти не са много за този град.

Тя се извърна рязко и ме погледна.

— И защо изобщо правиш всичко това? За парите, нали? Каза, че тази гравюра е страшно ценна.

— Не, не е заради парите. Искам да се отърва от тези хора. Искам и теб да оставят на мира. Налага се да я намеря. И когато го направя, ще я предам на ФБР с цялата публичност, която успея да си осигуря. Само така ще ни оставят на спокойствие.

— В един момент все някой ще я открие. Остави ги да се оправят сами.

— Не мога. Вчера вечерта Ериния ме нападна. Убедена е, че знам къде е гравюрата. Готова е да ме скалпира.

Това я поразтърси.

— Тогава кажи на полицията — те ще я спрат.

— Шегуваш ли се?! След всичко, което ми сервира онзи детектив? Та той няма да повярва и на една дума, излязла от устата ми!

Лоръл се тръшна на канапето, скри лице в шепите си и прибра крака под тялото си. Седнах до нея.

— Лори, сега ти е много трудно. Знам, че е така.

— Как мога сега да организирам и погребение, Джон? От полицията ми изпратиха някои вещи на Хал, които не им трябват за разследването. Не мога да се накарам дори да ги погледна. Не ми казват кога ще ми върнат тялото. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Чуй ме. Трябва да се махнеш от тук. Няма ли при кого да отидеш? При родителите ти например? Къде живеят те?

— В Северна Дакота. Имат птицеферма край град Бисмарк. Но дори това не е вариант. Там не съм добре дошла. Може да се каже, че начинът ми на живот не съвпада с техния.

— Въпреки това ще е добре да отседнеш там, поне за кратко. При тях ще бъдеш на сигурно място.

Изражението й ми подсказа какво е мнението й за идеята ми.

— Ами да, беж към къщи с наведена от срам глава. Мама винаги ми е натяквала за Хал. Налагаше се да му се моля дори само за да отидем да ги видим. И защо ли си правех труда? Та тя не можеше да го понася. „Надувко и преструван“, така го наричаше. Пък и още от самото начало не й се искаше да идвам в Ню Йорк. Още я чувам: „И в нашия щат има добър университет, защо не се задоволиш с него?“. Измисли си някакво глупаво оправдание, за да не дойде на сватбата. Когато бракът ни се разпадна, знаеш ли какво каза мама? „Е, Лорета, поне се отърва от него.“ И се засмя. Представям си какво ще каже сега, след смъртта на Хал.