Дороти Макинтош - Вавилонската вещица

— Радвам се, че си толкова тактичен към чувствата на Лоръл. Къде са вещите на Хал? Компютърът му е изчезнал. В кабинета му не е останало нищо.

— Компютърът е собственост на университета. Изтрихме файловете и вече го дадохме на друг. — Той ни посочи вратата. — Навън ще намерите няколко кутии с книжата му и други дреболии. Можеш да ги вземеш, Лоръл.

— Ти си пълен нещастник! — Лоръл отвори вратата с трясък и се приведе, за да прегледа вещите.

— Е? — Сега вече ме гледаше открито. Гневът не му подхождаше. Сплесканият му нос се бърчеше грозно, а тлъстите му устни се изпъваха в гримаса.

— Трябва да се свържа с блондинката, която ухажваше на купона на Хал — Ериния Хейнс.

— Нямам и най-бегла идея къде е. Не я бях срещал преди. Цяла вечер ми се натискаше. Едва се отървах от нея.

Избухнах в смях.

— Хайде стига!

— Нямам какво повече да ти кажа, Джон.

— Чудя се какво ли ще си помисли жена ти.

— Задник такъв! Способен си на това, нали? — Обърна се и затърси из листовете на бюрото си, докато не намери една визитна картичка.

— Само това имам. Заповядай. — Той ми я подаде.

На картичката с дебели златни букви бе изписано логото ТРАНСФОРМАЦИИ. Под него с черен шрифт видях името, телефона и факса на Ериния. И нищо повече.

— Още нещо. Взимал ли си от бюрото на Хал каменната гравюра, която той държеше там? Откраднал я е от брат ми. Вече разговарях с ФБР. Най-добре ми я върни още сега.

Блъфирах. Смайването, което се изписа на лицето му, ми показа ясно, че не знае за какво говоря.

Филип Антъни беше „внос“ от Великобритания. Беше се заселил в Ню Йорк преди двайсет години и продаваше гравюри и картини в галерията си на Десета източна улица, малко след Университетския площад. Беше основал галерията заедно с Клер Талбот, която последователно бе станала негов бизнес партньор, негова съпруга и негова бивша. Името й още личеше на тухлата, откъдето бяха извадени месинговите букви. Първо се бях запознал с нея. Тя ту влизаше, ту излизаше от компанията ми в „Колумбия“. Бяхме запазили познанството си само защото професиите ни събираха. Поздравих я, когато се раздели с Филип. Той си беше непоносим дори и за кратко.

Филип използваше галерията главно като витрина за бизнеса си. Повечето експонати продаваше на частни клиенти и прибираше значителни суми. Ако не ми достигаха знания, за да разреша загадката на Хал, това беше човекът, от когото можех да ги потърся.

Помощникът му ни каза, че можем да го намерим на втория етаж. Обикновено Филип го използваше като склад и място за реставрации на картини. Днес обаче помещението беше празно и изглеждаше много по-голямо. Стените бяха прясно боядисани в бяло, а подът блестеше. Върху целия таван беше опънато платно, изобразяващо фреските на Микеланджело от Сикстинската капела.

ЛОРЪЛ се пообърка.

— Ами — започна тя в опит да каже нещо любезно, — предполагам, че ако не можеш да видиш оригинала, това копие е по-хубаво от илюстрация в книга. Направено е изненадващо добре.

Аз нямаше да бъда толкова учтив. Един глас зад гърба ми разпиля мислите ми.

— Доста смело, не мислите ли? Петнайсет студенти по живопис го рисуваха в продължение на два месеца.

Зад нас стоеше висок, кокалест мъж с оредяваща на челото сива коса и воднистосини очи, уголемени като на бебе от дебелите стъкла на очилата.

— Филип — протегнах му ръка. — Това е Лоръл, моя приятелка.

Той стисна хладно и бързо ръката ми и мило се усмихна на Лори. Обясних му, че тя е докторант по философия. Филип обичаше хората с величествени титли.

— Какво ви води тук? — Той се обърна към мен. — Обикновено те виждаме само когато гониш някаква печалба. Например някой търг, където можеш да спечелиш клиенти.

— Изучавам една гравюра на Дюрер. — Забележката му ме бодна. После се сетих нещо. Смъртта на Самюъл ме бе потопила в такава мъгла, че го бях пропуснал. Броят на поканите за купони и предложенията за работа, които получавах, бе спаднал прогресивно.

Подобно на придворни в кралския двор, големите играчи в нашия свят се обединяваха за секунди. Получавах работа заради роднинството си със Самюъл, когото те обожаваха. А сега ме обвиняваха за смъртта му. Можеше години наред да си на върха, но препънеш ли се, те щяха да се сбият за честта да те довършат. Смъртта на Самюъл бе образувала не само буца от скръб в гърдите ми, която едва ли някога щеше да се разтопи. Тя спокойно можеше да постави и край на кариерата ми.