Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Мислите ли, че американският Съюз за граждански права ще позволи на агент на ФБР да отправя подобни обвинения, както току-що направих аз? По дяволите, ще одерат живи и двама ни.

Хена отново се засмя.

— Имате право. След час имам среща с президента. Ще му кажа за предложението ви. Единственият начин, по който мога да ви изпратя в Хавай, е като наблюдател, нищо повече.

— Чудесно. Не мога да искам повече. Обадете ми се след срещата с президента.

Минута след като затвори телефона, Мърсър вече беше под завивките в леглото си. Въпреки потребността от сън на изтощеното му тяло, той се въртя и мята в продължение на двайсет минути, преди да заспи.

За разлика от повечето конвенционални хеликоптери „Камов Ка-26“ нямаше стабилизиращ ротор на опашката, а два главни ротора, разположени един над друг. Въртящите се в противоположна посока перки не позволяваха на малкия хеликоптер да кръжи спираловидно в небето. „Камов“ беше много по-шумен от обикновените вертолети поради конструкцията си, макар че шумът на роторите не можеше да заглуши бръмченето на двата радиални двигателя, монтирани в жлебовете на външната страна на тясната кабина.

„Ка-26“ с кодово име „Хулиган“, дадено му от НАТО, летеше в безоблачното небе със сто възела, приблизително максималната му скорост. Морето отдолу приличаше на лазурна хълмиста равнина, простираща се до безкрайността. „Августовска роза“, корабът база на малкия хеликоптер, се намираше на около двеста мили зад кърмата и плаваше към Тайпей, подаръка за тайванския посланик. Доктор Бородин бе потвърдил точните координати на новообразуващия се остров, затова сложната апаратура на борда на товарния кораб вече не беше нужна.

„Хулиган“ се съхраняваше в огромен контейнер на палубата на хладилния кораб. Хеликоптерът беше скрит, след като товарният кораб започна дългото си пътуване на запад, отдалечавайки се от вулкана, до чието излизане на повърхността оставаха само няколко дни. Над морето вече се виеха гъсти, серни облаци пара, обозначаващи мястото на изригването.

„Ка-26“, който имаше оперативен обхват триста и осемдесет мили, остана на борда на „Августовска роза“, докато изминаха две трети от разстоянието до издигащия се вулкан. Едва тогава хеликоптерът излетя с двама пътници.

Три часа след излитането пилотът започна да се поти, но не от влажния въздух, проникващ в малката кабина, а от страх. Старомодният радар на двайсет и пет годишния хеликоптер вече не засичаше „Августовска роза“, макар че имаха достатъчно гориво да се върнат на кораба. Бяха сами, на пет хиляди фута над морето. Пилотът се обърна и погледна двамата пътници. По-възрастният спеше, а по-младият гледаше океана долу. Слушалките на главата му не позволяваха на хубавите му коси да се развяват, но въздушната струя диплеше маслиненозелената авиаторска униформа. Пилотът отново насочи вниманието си към уредите, провери горивото, височината, скоростта и курса и пак се вторачи в безкрайния хоризонт.

Валерий Бородин отмести поглед от отворената врата. Той докосна рамото на баща си и очите на Пьотр мигновено се проясниха.

— Трябва да сме на десетина километра.

Пилотът чу забележката по вътрешния телефон и попита:

— На десет километра от какво? Намираме се най-малко на триста километра от Хавай и горивото ни свършва. Бихте ли ми казали какво става?

— Разбира се, но първо се спусни на двеста метра.

Пилотът сви рамене и изпълни заповедта. Съмняваше се, че двамата мъже са решили да се самоубият, затова сигурно имаха план. Той се поуспокои и умело сниши хеликоптера към повърхността на морето. Обърна се и остана разочарован, когато видя, че майсторството му не е смаяло пътниците.

— Двеста метра.

Пьотр Бородин извади цилиндър от джоба на авиаторската си униформа. Жълт пластмасов контейнер с диаметър седем и дължина трийсет сантиметра. Бородин натисна черното копче на върха на цилиндъра и го хвърли през отворената врата на хеликоптера.

— Какво беше това? — попита пилотът.

— Високочестотен предавател — отговори Валерий. — Лети над повърхността на морето още километър-два и след минута ще видиш какво ще направим.

Хеликоптерът се наклони рязко на дясната си страна и след два километра пилотът забеляза вълнение в морето. Синята вода се пенеше силно, сякаш от дълбините излизаше чудовище. Пилотът приближи хеликоптера до мястото.

Обезумялото море стана още по-бурно. Изведнъж от водата се появи носът на кораб, който бавно се издигна над повърхността. Показаха се отрупана с кранове предна палуба, правоъгълна надстройка с комин, задна палуба и накрая пилон с увиснало панамско знаме. През страничните отвори се стичаше вода, докато корабът се клатеше по вълните, предизвикани от появата му. След минута плавателният съд застана хоризонтално и морето се успокои.