Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Мърсър изведнъж млъкна, както стоеше зад бара и държеше чашата си с кафе. Очите му се разфокусираха, когато се вторачи в литографията на „Хинденбург“, направена преди да експлодира над Лейкхърст, Ню Джърси. Това беше една от малкото картини, които бе намерил време да закачи.

— Валерий смята да открадне проекта на баща си. Затова не е избягал заедно с теб в Мозамбик.

— Защо мислиш така?

— Това съвпада с действията му дотук и с твоето описание на психичното му състояние. Валерий иска да вземе със себе си нещо ценно, за да може да осигури двама ви. В същото време кражбата ще удовлетвори потребността му от отмъщение, че баща му го е изоставил.

— Не можеш да бъдеш сигурен. — Тиш се почувства неудобно от точната преценка на Мърсър и прикри чувствата си с обвинение.

— Първата причина е очевидна. Валерий иска да се грижи за теб и евентуално за семейството си за разлика от баща си и информацията може да ви осигури до края на живота. А втората причина ми е още по-позната. Спомняш ли си като ти казах, че съм живял в Африка и съм роден в Конго? Тръгнах си оттам сирак. Родителите ми се преместиха в Руанда, за да може баща ми да работи в медна мина. Убиха ги по време на бунт през 1964 година. Попаднали в засада, докато отивали на забава в първата нощ на сраженията. И двамата изгорели живи. На другия ден бавачката ми, жена от племето тутси, ме заведе в селото си. Живях там няколко месеца, докато размириците утихнаха, а после тя ме предаде на екип на Световната здравна организация, който се свърза с баба ми и дядо ми във Върмонт. Макар че дядо и баба бяха добри и обичливи хора, аз не исках да бъда с тях и мразех родителите си, че са ме изоставили. Чувствах се предаден. Спомням си зимните нощи, когато излизах със ски. Спирах на някоя поляна, на километри от най-близката къща, и крещях, проклинах ги и ги обвинявах, че са ме оставили нарочно. Това беше най-самотният период в живота ми. Щом аз съм могъл да събера такава омраза към родителите си, които наистина са мъртви, тогава си представям каква ненавист чувства Валерий към баща си, който го е зарязал заради някакъв правителствен проект и после се е върнал, сякаш не се е случило нищо.

— Как преодоля смъртта на родителите си? — тихо попита Тиш. Разказът на Мърсър я развълнува.

— Възрастен фермер ме чул една нощ, когато бях на шестнайсет години, и разговаряхме. Той беше единственият човек, пред когото разкрих душата си. Когато му разказах историята си, фермерът заяви, че се държа глупаво и ако продължавам така, ще ме напляска, защото разстройвам млечните му крави. Предполагам, че преди това съм получавал твърде много състрадание и съм се виждал като вечна жертва. Заявявайки грубо, че съм глупав, човекът ме накара да осъзная, че наистина е така. Най-сетне проумях, че смъртта на родителите ми е била извън контрола им и те не са искали да ме изоставят.

Мърсър наля малко уиски в кафето си и после изпи съдържанието на чашата на три големи глътки.

Тиш не каза нищо, но напрежението й намаля, а погледът на сините й очи се премрежи и омекна.

— Дължа ти извинение — тихо добави Мърсър. — Мислех, че участваш в конспирацията и знаеш всичко.

— Не. Нищо не знам.

— Още ли го обичаш?

— Не знам — колебливо отговори тя. — Времето, прекарано с Валерий, е най-скъпото в живота ми, но това беше отдавна. Смяташ ли, че съм лекомислена?

— Аз не съм този, който трябва да прецени — ловко отбегна въпроса Мърсър, седна до нея, хвана тънките и пръсти и заговори тихо, като внимателно обмисляше думите си. — Някога и аз бях влюбен. Бях на двайсет и пет години и ходех на летен курс в колеж по минно дело в Англия. Тя беше четири години по-голяма от мен, полицейски психолог, и наскоро бе започнала работа в лондонската полиция. Прекарвахме заедно всеки възможен миг. Пътувах сто километра до града, за да я видя, а тя си взимаше болнични, когато можеше. Една неделя в края на лятото тя ме изпращаше на гара Падингтън. За пръв път бяхме разговаряли за женитба. Влакът ми потегляше, когато изведнъж се разнесе стрелба. Някакъв мъж бе нахлул в гарата и бе открил огън. Гледах от прозореца на набиращия скорост влак как той изпразни пълнителя, хвърли оръжието и извади револвер. Полицаите хукнаха към него. Той хвана една жена, допря револвера до главата й и я използва като щит. А жената, бъдещата ми годеница, започна да говори на стрелеца, опитвайки се да го успокои и да го накара да се предаде. Такава й беше професията. По-късно се изясни, че мъжът, терорист от ИРА, така се е надрусал с хероин, че вероятно не е чул нито дума. Тя говори само няколко секунди. После той натисна спусъка и накрая насочи оръжието към себе си. Видях как телата им паднаха едно върху друго, докато вагонът излизаше от гарата. Бях вцепенен и не можах да сляза от влака. Стоях там и гледах втрещен. Никога повече не отидох в Лондон. Не отидох дори на погребението й…