Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Гласът на Мърсър постепенно заглъхна.

— Как се казваше?

— Тори Уилкс — монотонно отговори той. — Ти си първият човек, който чува тази история. Завърших курса си в Англия и се върнах в Щатите, сякаш нищо не се бе случило.

— Съжалявам.

Той я погледна в очите.

— Нямахме шанс да започнем живот заедно. Разказах ти за Тори и какво изгубих, защото ти поне заслужаваш шанс. Някога си обичала Валерий Бородин и си го загубила поради обстоятелства извън твоя контрол. — Гласът му стана твърд. — Ще се погрижа да ти дам възможност.

— Не разбирам.

— Елементарно. — Мърсър се усмихна сърдечно. Болезнените спомени отпреди няколко минути бяха прибрани там, където им беше мястото, и той възвърна хладнокръвието си. — Ще му помогна да избяга.

— Как? Ти дори не знаеш къде е той.

— Не знам ли? Напротив, много добре знам.

— Къде? — развълнувано попита Тиш.

— Всичко с времето си — загадъчно отговори Мърсър. — Първо трябва да обмисля някои неща. Защо не подремнеш?

Тиш разбра, че няма да изтръгне нищо повече от него, затова се отправи към дивана. Тя погледна Мърсър и видя, че пише нещо в тефтерчето си. Уви се до брадичката в халата и за пръв път от дълго време се замисли за живот с Валерий.

Десет минути по-късно тя изведнъж скочи.

— Мърсър?

Той вдигна глава. Смуглото му лице бе пребледняло, а очите му бяха присвити от изтощение.

— Валерий е поел риск, за да ме спаси от „Океански търсач“ и да те свърже с мен, нали?

Мърсър се вторачи в нея. Умореното му съзнание полагаше усилия да проумее въпроса. Той откъсна горния лист на тефтерчето, смачка го и го хвърли в кошчето за боклук зад бара.

— Започваме отначало.

Няколко часа по-късно, когато залязващото слънце озари стаята с кехлибарените си лъчи, Мърсър най-после остави писалката, изпи последната глътка от втората си кана кафе и стана, за да се протегне. Бе изпълнил дванайсет страници със записки и се бе обадил осемнайсет пъти по телефона. Тиш още спеше на дивана.

Мърсър разкърши гръб и затвори очи, опитвайки се да проясни изтощеното си от безсъние съзнание. Чувстваше се немощен и главата му пулсираше от погълнатия кофеин. Извади от портфейла си визитната картичка на Дик Хена и набра номера му.

— Господин Хена, обажда се Филип Мърсър.

— Научихте ли нещо ново?

Мърсър харесваше възпълничкия директор на ФБР заради безцеремонността му.

— Трябва да отида в Хавай — заяви Мърсър.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Преди два часа комуникациите от островите бяха прекъснати. Телефоните, радиото и телевизията не работят. Всички самолети, които можеше да бъдат отклонени, бяха върнати. От Пърл Харбър ни докладваха, че тълпата е започнала да стреля по войниците. Получих непотвърдени съобщения от радиолюбители, че кметът Такамора е обявил военно положение в Хонолулу и войниците от Националната гвардия застрелват всеки бял човек, когото видят.

— Господи. Проклетият психопат е започнал преврата.

— Така изглежда. Няма начин да ви вкарам там, дори да искам.

— Вижте какво, имам няколко теории и ако се окажат верни, нещата може да се оправят за двайсет и четири часа, но трябва да отида в Хавай. — Мърсър не позволи ужасът от новините да го разубеди.

— Доктор Мърсър…

— Предпочитам „господине“ или само Мърсър.

— Повечето доктори, които познавам, се перчат с титлите си.

— Аз използвам моята само когато си запазвам маса в ресторант.

Хена се засмя.

— Уважавам това. Президентът разреши тайна акция срещу Ониши заради участието му в преврата.

— Господи — стъписа се Мърсър. — Това е глупава грешка. Ониши е само пионка в цялата тази история. С премахването му няма да постигнем нищо.

— Знаете нещо повече? — уморено попита Хена.

— Да, но ще ви струва най-малкото транспорт до онзи щурмови кораб амфибия, разположен близо до Хавай.

— Принуждавате ме.

— Принуда е меко казано, господин Хена. Предпочитам да го нарека изнудване. Какво ще кажете, ако предложа да ви предам автора на операцията?

— Слушам.

— Няма да говоря, докато не ми гарантирате да ме прехвърлите на онзи кораб.

— Господи. Добре, ще ви закараме дотам. Кажете какво знаете.

През следващите двайсет минути Мърсър говори, без да спира, а Хена слушаше съсредоточено.

— Имате ли доказателства за всичко това? — попита директорът на ФБР, след като Мърсър завърши разказа си.

— Нито едно. Но всичко се връзва.

— Както вече ви казах, ако искате друга работа, Бюрото с радост ще ви назначи.