Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Браво — похвали го Мърсър и протегна ръка на Тиш. — Ела.

Той я заведе в малката кухня в задната част на бара. Застанаха пред вградено в стената огледало и Тиш разбра, че е еднопосочно. В заведението влязоха двама едри мъже, които показаха значките си. Мърсър предположи, че не са ченгета, а са от ФБР.

— Филип Мърсър? Да, познавам го — отвърна Дребосъка на въпроса им. — Не съм го виждал от седмица и нещо. Той пътува непрекъснато. Ако го бях видял, нямаше да ми дължи осемдесет долара за стари сметки.

Пол Гордън показа на агентите купчина листчета и Мърсър изтръпна. Надяваше се, че няма да ги разгледат отблизо, защото сметките бяха на Хари.

В същия миг Хари стана, залитна и се подпря на преградата на сепарето. Мърсър се запита дали приятелят му се преструва.

— Аз видях Мърсър — извика Хари. От устата му се разхвърчаха слюнки.

— Къде? — нетърпеливо попита единият агент.

— През 1943 година. Той беше готвач в моя батальон. Изобщо не можеше да готви. Храната му беше същинска отрова. — Хари изпи голяма глътка бърбън. — А може би беше Франк Мъркър. Тогава трябва да е било през 1945.

— Ние търсим Филип Мърсър.

— Не си спомням никакъв Филип Мърсър. Познавах една стриптизьорка на име Филис… Беше страхотна… — Очите на Хари се премрежиха. Той се отпусна на мястото си, заби глава на масата и след миг захърка.

Двамата агенти предупредиха Дребосъка да им се обади, ако Филип Мърсър се появи, и си тръгнаха. Пол и Хари играха ролите си още няколко минути, докато се убедиха, че агентите са си заминали. Мърсър изведе Тиш от кухнята и осъзна, че през цялото време е държал ръката й. Докосването беше успокояващо.

— Трябва да ти дадат „Оскар“, Хари.

Старецът вдигна глава и се усмихна.

— Наистина познавах стриптизьорка на име Филис, дребна червенокоса сладурана, с която се запознах в Балтимор.

— Какво ще правим сега? — прекъсна го Тиш.

— Едно е сигурно. Не можем да се върнем у дома — отговори Мърсър и отпи от водката си.

— Ако се налага, елате при мен — предложи Хари.

— Не, алергичен съм към хлебарки. Сериозно, имам други планове. Отиваме в Ню Йорк.

— Какво? — стъписа се Тиш.

— Извикай такси, Дребосък. Кажи му да ни чака пред супермаркета. Хари, благодаря ти за актьорското майсторство. — Мърсър извади банкнота от сто долара и я остави на бара. — Това би трябвало да стигне за разчистването на сметките ми.

Той поведе Тиш към задната врата.

— Защо ще ходим в Ню Йорк? — попита тя, когато излязоха на улицата.

— Докато четяхме факсовете, сигурно си разбрала, че Дейвид Соулман подозира, че „Океански превози и товари“ е съветска фасада. Ако е вярно, а аз мисля така, защото ти си чула руска реч, тогава следващият ни логичен ход е да огледаме офиса им.

— Да нахлуем там ей така и да им отправим обвинения?

— Съвсем не — засмя се Мърсър. — Ще влезем с взлом довечера.

Тиш спря и го погледна. Сивите му очи бяха неумолими.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно — тихо отговори той, но убедеността му прозвуча ясно.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Шапката.

— Да — спокойно отговори Мърсър.

Седяха в плимут последен модел. Намираха се на Пето авеню, на десетина преки от централата на „Океански превози и товари“.

— Моите хора могат да се вмъкнат за нула време, да вземат каквото искаш, и да излязат, без никой да разбере. Не е нужно вие да влизате.

— Това е проблемът, Шапка. Трябва да влезем и искам да разберат, че сме били там.

Мърсър за пръв път намери отдушник да излее гнева, който изпитваше, откакто Тиш се бе появила в живота му. Досега само реагираше на ходовете на неизвестните си врагове. Но вече щеше да пристъпи към действие и да им прехвърли топката.

— Фасулска работа — каза Шапката и изтръска цигарата си. Кехлибареното огънче проблесна като комета в тъмната кола.

Дани Спецатори „Шапката“ беше професионален крадец. Бандата му бе причината най-богатите граждани на Ню Йорк да обеднеят с по няколко милиона долара през годините. Четиринайсетгодишният му син веднъж направи грешката да се опита да пребърка джоба на Мърсър пред сградата на ООН. Вместо да предаде младежа на полицията, Мърсър го принуди да му каже кой е баща му. И час по-късно се запозна с Шапката.

В свят, където се върши повече работа между хора, дължащи си услуги, Мърсър реши, че някой ден Шапката може да му върне жеста. И се оказа прав. Дългът отпреди три години щеше да бъде изплатен тази вечер.

— Дай ни един час да заемем позиция, Шапка, и после изпрати вътре момчетата си.