Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Джил крачи из килията си още час и най-после седна на бетонния под до капещия кран. Известно време наблюдава мрачно как малките капки се събират в локва и сетне изтичат към ръждясалото капаче на канала в средата на стаята и накрая заспа.

Когато се събуди, до вратата бе оставен поднос с храна — два портокала, половин корава френска франзела, четвърт пакетче масло и картонена чаша с кафе. Джил мигновено забеляза, че на подноса няма нищо, което би могла да използва като оръжие.

През нощта кофата в отсрещния ъгъл бе изнесена и заменена с чиста.

Джил седеше тихо и чакаше, без да таи надежда. Известно време се опитва да проумее защо и кой би я отвлякъл, но после осъзна, че истината няма да й бъде от полза. Подозираше, че отвличането й е организирано от Такахиро Ониши, но в дадените обстоятелства това нямаше значение. Единствената й задача беше да оцелее.

Тъй като си бе направил труда да я отвлече от дома й, Ониши сигурно нямаше намерение да я убие. Той искаше от нея нещо, което само тя можеше да му даде.

Това сигурно беше доверието, което притежаваше като репортер. Ако Джил беше права, че Ониши и кметът Такамора се опитват да отцепят Хавай от Съединените щати, тогава те щяха да се нуждаят от легитимността на медиите, от успокояващ глас и лице по телевизията, които да уверят хората, че всичко е наред и под контрол. Лесно щяха да я принудят да съобщава фалшиви новини и всички, които й вярваха като на репортер, нямаше да разберат, че са излъгани.

Джил се бе сблъскала със същия проблем на етика и почтеност, преди ядосано да напусне студиото, но този път залогът беше много по-голям. Предишния ден ставаше въпрос за работата и кариерата й, а днес на риск бе изложен животът й. Джил размишлява за това през целия ден, но вечерта съзнанието й се замъгли и разфокусира. Тя изпадна в унес и реши да заспи, както бе облегнала гръб на стената, и главата й клюмна на гърдите.

Неочаквано вратата се отвори. Джил се стресна, излезе от летаргията и се дръпна назад, за да увеличи разстоянието между себе си и тъмната фигура, която пристъпи в килията. Забеляза, че отново е нощ, макар да не знаеше колко е часът, защото й бяха взели часовника.

— Не исках да ви стресна, госпожице Цу. Моля за извинение. — Гласът на мъжа беше монотонен и безизразен и отекна в помещението като далечен шепот.

— Познавам ли ви? — Джил се изправи.

— Не се познаваме официално, но сме разговаряли няколко пъти по телефона. Аз съм Кенджи.

— Знаех си, че Ониши е в дъното на тази работа.

Кенджи се промъкна по-навътре в стаята. Краката му се плъзгаха по пода плавно като живак. Движенията му криеха опасна елегантност. Притежаваше очарованието на змия — бавен, изкусителен и зъл. Клекна на същото място, където преди малко бе седяла Джил.

— Вие сте много възприемчива жена и отличен репортер. Гледах последното ви предаване и трябва да кажа, че направихте смела и точна оценка на моя работодател и връзката му с кмета Такамора. Правилно предположихте, че и двамата искат Хавай да бъде независима страна, макар и тясно свързана с Япония. Единствената ви грешка обаче е, че Ониши има нещо общо с отвличането ви.

— Вие? Защо?

— Достатъчно интелигентна сте, за да се досетите защо сте отвлечена.

— Искате да направя някакъв пропаганден репортаж — с обвинителен тон каза тя.

— Точно така. Всъщност пропагандата, както я наричате, няма да бъде далеч от истината. Може дори да излъчите предаването, което неотдавна завършихте.

Джил бе озадачена.

— Защо искате да направя подобно нещо? Това би разобличило заговора ви.

— Не моя заговор, а на Ониши, госпожице Цу.

— Не разбирам. — Джил не устоя и прие ролята на репортер, който търси факти.

Кенджи се вторачи в празното пространство, сякаш там някъде можеше да прочете мислите си.

— Почти през целия си живот съм работил за Такахиро Ониши. Дължа му всичко. Той е мой господар и аз съм негов роб. Убивал съм и съм изнасилвал малки момичета заради него. Всъщност направих тези две неща и тази вечер. Бих сторил всичко, което той поиска. Но Ониши не знае за мен нещо, което не съм признавал дори пред себе си от много години. — Кенджи млъкна и се усмихна. — Като имам предвид възгледите му за честта, мисля, че той ще разбере предателството ми. Родителите ми са се срещали само два пъти през живота си. Първият път баща ми е изнасилил майка ми, докато е служил в Корея през Втората световна война. Тя била момиче за удоволствие, проститутка по принуда като много други жени, които по време на японската окупация имали нещастието да бъдат бедни и привлекателни. Баща й я продал да проституира, за да издържа семейството. Родителите ми се срещнали за втори път шест години по-късно, когато баща ми се върнал в Корея да ме откупи. Бил останал импотентен заради нараняване през войната и аз трябвало да бъда неговото наследство, единственият шанс за безсмъртие. Баща ми работи за Ониши до смъртта си. И аз наследих поста му. През по-голямата част от живота си се възприемах като чист японец и от срам криех корейската си половина. Но през последните няколко месеца се случи нещо, което ме накара да се почувствам горд от корейското си потекло. Сигурен съм, че ме разбирате, защото сте наполовина японка и наполовина китайка.