Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Мърсър заимства идеята, но я пригоди към условията в къщата си. Той бе започнал да излъсква релси, докато учеше минно инженерство в Колорадо. Преди важен изпит се занимаваше с релсата в продължение на час и нещо, като прочистваше съзнанието си и концентрираше енергията си върху предстоящото предизвикателство. Завърши единайсети по успех във випуска и беше убеден, че ключът е в този ритуал.

Мърсър се усмихна, защото изчисли, че откакто се е дипломирал, е излъскал близо шейсет метра релси.

Още работеше, когато малко след девет в стаята за отдих влезе Тиш.

— Добро утро — каза тя.

Мърсър сложи напоената с препарат кърпа в кутията за обувки, без да се чувства задължен да обяснява какво прави.

— Добро утро и на теб. Виждам, че са ти по мярка.

Тиш направи пирует и тънката черна пола се завъртя около изящните й прасци. Бялата й тениска беше от „Армани“. Предишния следобед Мърсър й бе купил дрехите от местния търговски център, докато тя спеше.

— Всичко е с моя размер, дори сутиенът. Имаш набито око. — Тиш отново му се усмихна закачливо. — На кафе ли мирише?

— Да, но ще ти направя друго. Моето е много силно. Може да събуди дори мъртвец.

— Струва ми се чудесно. — Тя предпазливо отпи от чашата му и потрепери. — Защо не ме събуди за вечеря снощи?

— Реших, че се нуждаеш повече от сън, отколкото от ястията ми.

— Установила съм, че ергените са отлични готвачи.

— Опасявам се, че това не се отнася за мен. Пътувам много и затова не успях да се науча да готвя. Живея на принципа, че всичко става за ядене.

Мърсър видя, че погледът й се стрелна към картата зад бара.

— Била съм само на няколко работни пътувания. Повечето си време прекарвам в лабораторията в Сан Диего. Сигурно е вълнуващо да пътуваш.

— Отначало беше, но сега предимно седя в самолета, ям готова храна и присъствам на скучни съвещания.

Тиш се подсмихна, но не попита нищо повече.

— Разбра ли какво става?

Преди да отговори, Мърсър погледна часовника си. 9:30. Часът на самоналожената му забрана отдавна бе минал. Той заобиколи бара и извади бира от хладилника.

— Вчера, след като ти си легна, се обадих тук-там. Скоро трябва да получа отговори. А дотогава мисля, че е най-добре да останеш тук. Искаш ли да се обадиш на някого?

— Не.

— Хубаво. Надявам се, че до вечерта ще научим нещо, което да ни поведе в някаква посока. Но в момента не можем да направим нищо друго, освен да чакаме.

— Не трябва ли да ходиш на работа?

— Аз съм консултант на Института по геология и те очакват от мен да бъда безотговорен — засмя се Мърсър.

Бъбриха още час. Той умело отклони разговора от себе си, така че Тиш да говори през повечето време. Смехът й бе заразителен и Мърсър забеляза няколко очарователни лунички по скулите й. Тя му каза, че не е омъжена, а само е била сгодена преди години. Била привърженик на демократите и консервативна, но нямала доверие на кандидатите на тази партия, нито на природозащитните организации. Не познавала майка си, а покойният й баща бил идол за нея. Работата в НАОМ й харесвала и още не искала да се установи на едно място и да стане преподавател. Последната й сериозна връзка приключила преди седем месеца, затова в момента се безпокояла единствено за цветята си, които съседката обещала да полива, докато Тиш е в Хавай.

В единайсет телефонът в кабинета иззвъня. Мърсър не вдигна слушалката. След няколко секунди факсът забръмча и когато спря да работи, той се извини и взе десетината листа от подноса.

Започна да чете и щом свършеше страницата, я подаваше на Тиш.

— Не разбирам въпроса в края на съобщението — каза тя след двайсет минути.

— Това е обичайна закачка между Дейв и мен. Правим го от години. Трябва да призная, че той ме затруднява.

Тиш прочете на глас:

— Кой е капитанът на „Амоко Кадизо“? Не съм чувала за този кораб.

— Това е натоварен догоре супертанкер, заседнал в Ламанша през март 1978 година, но не мога да си спомня името на капитана.

Тя го погледна учудено и смени темата.

— Разбираш ли нещо от тази информация?

— Още не съм сигурен — отговори Мърсър и отвори втора бира.

Централата на „Океански превози и товари“, компанията, чийто кораб бе спасил Тиш, се намираше в Ню Йорк, но парите им идваха от финландски консорциум, оглавяван от фирма, подозирана, че е фасада на КГБ. Корабите им пътуваха предимно в Тихия океан и пренасяха стандартни товари. Дейвид Соулман обаче бе открил странна клауза, вписана във всичките им договори за „Августовска роза“. Клаузата позволяваше на хладилния кораб да разтрогне договора с предупреждение само от дванайсет часа, при условие, че стоката още не е натоварена. През всичките си години като експерт по морско право Дейвид Соулман не бе виждал подобно споразумение и нямаше представа каква би могла да бъде целта му. От 1989 година „Океански превози и товари“ се бе позовавала на тази клауза няколко пъти, отказвайки да натовари стока на „Августовска роза“ в Щатите. Заключението на Соулман беше, че клаузата е странна, но не и противозаконна.