Той се обърна към една от асистентките.
— Кажи на капитана, че искам да останем още двайсет и четири часа на място.
Тя се поклони леко и излезе от лабораторията.
— Пренастройте сензорите и компютрите — нареди Пьотр на останалите. — Искам веднага да направим още една симулация.
Валерий тръгна към вратата, но баща му го хвана за ръката.
— Трябва да видиш последните данни от лабораторията за газова спектрометрия.
Двамата излязоха заедно. Пьотр още държеше сина си за ръката, сякаш се страхуваше, че ще избяга.
Лабораторията за газова спектрометрия беше пълна с лъскави технически съоръжения от неръждаема стомана. Самият спектрометър беше голям колкото автомобил, но неизмеримо по-сложен. Уредът използваше спектъра от светлина, излъчван от превърнатия в пара материал, за да разкодира химичния му състав. Системата се допълваше от ехолот за сеизмични вълни.
— Василий, покажи на заместник-ръководителя ни онова, което показа на мен тази вечер. — Пьотр никога не говореше за Валерий като за свой син.
Купчините листове, които ученият сложи в ръцете на Валерий, бяха изпъстрени с ивици във всички оттенъци на дъгата и пресечени от черни линии с различна дебелина. Линиите съответстваха на дължините на вълните, погълнати от изпарените материали.
С лекотата на географ, който разгадава гъстата мрежа на топографската карта, Валерий прелисти страниците и не забеляза отклонения от нормалния състав на магмата, докато не стигна до последните спектрографски изображения.
Разпозна линиите, обозначаващи базалта, кварца и феромагнезия, но имаше и серия от очебийни линии, показващи наличие на ванадий, а до тях — плетеница от редуващи се, дебели и тънки черти, каквито не бе виждал.
— Най-ранните писания по алхимия датират от средата на V век и са открити в арабски, китайски и европейски ръкописи — тихо каза Пьотр Бородин, поглеждайки разпечатката над рамото на сина си. — През следващите дванайсет столетия алхимиците са били най-големите умове на времето си и са положили основите на съвременната химия и фармакология, но никой не е успял да изпълни задачата и да превърне оловото в злато. Сега, в ерата на свръхкомпютрите, ние се връщаме към корените на науката. Осъществихме онова, което поколения наред са се опитвали да направят. По времето на великите алхимици златото е представлявало истинската сила в света. Днес силата в буквалния смисъл на думата управлява земята. Ние постигнахме цел, която човечеството бе изоставило като безнадеждна — превърнахме основен метал в най-ценния елемент във вселената. При това не какъв да е лъскав метал с ограничена употреба, а източник на енергия, който може да се възстановява, докато го изразходваме. Никой няма да може да ни предизвика, Валерий.
Валерий се почувства неудобно от речта на баща си, остави листовете на бюрото и излезе от лабораторията. Той си спомни цитат от индуската митология, в който Шива заявява: „Аз се превърнах в смърт, унищожител на светове.“ Ядреният физик Робърт Опенхаймер бе употребил същите думи, след като изобретението му изпари част от пустинята в Ню Мексико.
Мърсър се събуди малко преди шест сутринта. Умората от пътуването със самолета бе прогонена от свръхдозата адреналин предишния ден. Той се надигна сковано и докосна синкаво-червеникавите охлузвания по раменете си. Избръсна се, изкъпа се и слезе в стаята за отдих. Там си наля чаша гъсто черно кафе и безуспешно опита да се съсредоточи върху сутрешните вестници. Сънят му през нощта бе прекъсван от въпроси около разказа на Тиш, на които не можеше да отговори. Мърсър се примири и реши да чака информацията на Дейвид Соулман от Маями.
В седем и петнайсет той нетърпеливо сгъна вестниците и ги отмести настрана. Между бутилките зад бара стърчеше трийсетсантиметрово парче от железопътна релса. Половината бе ръждясала и очукана, а останалата част бе гладка като огледало.
Мърсър взе тежката релса и я сложи върху хавлия на бара, а до нея постави кутия от обувки, пълна с инструменти за излъскване на метал. Той започна да лъска релсата толкова съсредоточено, сякаш нищо друго на света нямаше значение. Докато ръждата и мръсотията бавно се разтваряха от химическата и физическата атака, Мърсър безмълвно благодари на Уинстън Чърчил, че му бе подсказал идеята за подобно средство за размисъл. Когато изпаднел в по-голямо напрежение, отколкото легендарната му издръжливост можела да понесе, британският министър-председател строял тухлени стени в двора зад резиденцията на Даунинг Стрийт номер 10. Повтарящите се движения позволявали на съзнанието му да се освободи от тежкото бреме на Втората световна война и да се фокусира върху определен проблем. Когато Чърчил вземел решение, някой от помощниците му разрушавал стената и прибирал тухлите и хоросана за следващата криза.
Читать дальше