Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Детектив Робинсън изведнъж се изпълни с опасения. Хранилището се намираше в подземието на полицейската централа и беше най-строго охраняваната част в сградата. Двама полицаи дежуреха непрекъснато вътре, а в коридора имаше камера. Малкият склад съдържаше всякакви веществени доказателства, в това число конфискувани пари, наркотици и оръжие. Вътре се допускаха само старши служители, при това по двойки. Дори Висблат не можеше да влезе сам.

- Искам разрешение да вляза - каза Висблат в микрофона на охраната. - Детектив Робинсън е с мен.

Дежурният попълни имената им и включи интеркома.

- Сър, какво точно искате да видите? - Химикалката му беше увиснала над съответната графа от формуляра.

- Отворете вратата! - озъби се Висблат.

Робинсън погледна дежурния, после командира.

Последното, което искаше, бе конфронтация - особено през последния ден на Висблат. Пък и какво лошо можеше да стане? Тук сигурно бе най-безопасното място в града.

- Искам да разберете откъде знам името на издирвания - каза му Висблат. - Ще ви покажа нещо.

Робинсън се заинтригува. Възможно ли бе вътре да има доказателство, за което да знае единствено Висблат? Той натисна копчето на интеркома.

- Всичко е наред, Джеф. Отвори. После ще попълним формуляра.

Чу се бръмчене и електронната брава се отключи. Висблат бутна тежката стоманена врата с гипсираната си ръка. Докато влизаха, детектив Робинсън отдаде чест на двамата дежурни вътре. Познаваше ги добре. Вратата се затвори автоматично зад тях. Във въздуха се носеше характерна миризма, при това не от приятните - миризма на пари.

Висблат погледна безкрайните лавици, отрупани с конфискувани вещи.

- Какво търсим, командир? - попита Робинсън, но Висблат вече беше изчезнал в една от пътеките, без да каже нито дума. Робинсън се обърна към единия дежурен и сви рамене.

Висблат взе черно кожено куфарче с етикет, на който беше отбелязан номерът на вещественото доказателство и надпис „2,3 милиона долара“, и закуцука решително към изхода.

- Отворете вратата.

Робинсън беше като гръмнат. Посочи куфарчето.

- Не можете да го вземете. Нямате право.

- Ще го взема - твърдо каза Висблат.

Настъпи напрегната тишина.

- Не мога да ви пусна да излезете с това - с леко треперещ глас каза единият дежурен.

Висблат остави куфарчето на пода, изгледа тримата с немигащи очи и извади пистолета си. Мъжете бързо вдигнаха ръце.

- Моля ви, недейте - каза Робинсън.

Нещо в погледа на командира го парализираше, сякаш беше станал жертва на някаква ужасна магия. Това беше най-лошият кошмар, който можеше да си представи. Знаеше, че трябва да реагира, да посегне към пистолета си и да се защити, но погледът на Висблат го вцепеняваше, сякаш вените му бяха станали от бетон. Понечи да извика, но не успя да направи дори това.

- Съжалявам - остро каза Висблат. - Нямам избор.

Разнесе се оглушителен гръм и кръвта на детектив Робинсън пръсна по цялата стоманена врата. Преди гилзата да падне на пода, командирът се завъртя към двамата полицаи, които също се бяха вцепенили. Отекнаха още два изстрела.

Висблат спокойно прибра оръжието и взе куфарчето. Струйките барутен дим се разпръснаха, докато той небрежно прекрачваше окървавените трупове. Скъса горната страница от книгата за регистрации и хвана окървавената дръжка с листа, за да не оставя отпечатъци. В тишината парче откъсната плът на Робинсън се отлепи от стената и пльокна на пода.

„Жалко, че се стигна дотук“, помисли Висблат. Но нищо не можеше да се направи. Нямаше друг начин.

Отиде до асансьора и натисна копчето.

Камерата в коридора гледаше право към него. Висблат се усмихна на обектива. Перфектното престъпление. Нямаше никакви свидетели, а благодарение на изобретателността му нямаше и видеозаписи - беше изключил записващата техника преди петнайсет минути.

Всичко беше толкова лесно.

Някъде над Мексиканския залив

„Сааб 340"

27 ноември 2012

07:52

Мисия Исая - ден трети

Перките бръмчаха монотонно. Корпусът леко вибрираше.

Застанал в малката тоалетна, Уилсън избърса остатъците пяна за бръснене от лицето си. Бузите му донякъде бяха възстановили цвета си и той реши, че изглежда по-добре. Не идеално, но все пак. Намокри косата си и я приглади назад. В салона беше попаднал на куфар, най-вероятно на пилота, в който намери чиста бяла риза. Пасваше му много по-добре от нелепата дреха на Джордж Ч.; изпитваше облекчение, че се е избавил от тениската с идиотския надпис „Машина за любов“.