Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Мястото на срещата беше необичайно, но Робинсън пропъди тази мисъл. Засега просто се радваше, че може да се махне.

Висблат затвори вратата и остана сам в малкия си кабинет. Слава богу, Уилсън явно бе все още жив. Но в нищо от ставащото нямаше логика. Просто не пасваше на психологическия профил, който му бе даден. Уилсън би трябвало да е съвсем обикновен човек, лесна плячка. А ето че случаят се оказваше съвсем друг. Висблат обаче се гордееше, че бързо се учи; вече знаеше повече за жертвата си и можеше да се адаптира. И Уилсън като че ли си имаше приятели - помагачи. Хора като Джордж Уошингтън, готови да си мълчат и да крият истината. Беше невъзможно да се разбере как точно се получава - би трябвало да е точно обратното, - но ето че някои хора наистина му помагаха.

Отвори отново чекмеджето. Важното беше, че Уилсън е жив. Никой друг не би отвлякъл витлов самолет и не би го насочил на североизток, за да заблуди преследвачите си. Внезапно отново го завладя гняв. През последните няколко месеца промените в настроението му ставаха все по-непредвидими. „Ще му дам да се разбере на господин Даулинг, когато го пипна - обеща си той. - Накара ме да изглеждам пълен глупак!“

Изсипа цяла кутия патрони в джоба на сакото си - колкото повече, толкова по-добре. Време беше да поеме нещата в свои ръце. Изправи се, доколкото му позволяваха раните, и закопча сакото си. Огледа малкия си кабинет и си даде сметка, че никога вече няма да влезе в тази стая. „Жалко. Обичам да гоня престъпници“. Винаги се беше представял отлично в това. Погледът му се спря върху предупредителното писмо от кмета. Висблат го взе, смачка го на топка и го захвърли на пода.

„Засега аз командвам. И никой не може да ме спре“.

Точно след десет минути детектив Робинсън слезе в хранилището. Командир Висблат вече стоеше в празния коридор и си играеше с ключовете на колата си. Изглеждаше уморен. Лицето му бе започнало да губи цвета си, а одрасканото по брадичката му започваше да се покрива със струпей. Лявата му ръка, онази с гипса, изглеждаше лошо подута.

Висблат пусна ключовете в джоба си и попита:

- Какво ми носите?

Детективът вдигна листовете, които бе разпечатал.

- Открихме изоставена кола при летището. Черен мерцедес. Същата кола, за която съобщихте от Ричи Роуд. На предното стъкло има дупка от куршум. Проверихме регистрационния номер. Колата принадлежи на... госпожица Хелена Каприарти. По една случайност става дума за дъщерята на мултимилионера Лорънс Каприарти. Сигурно го помните - онзи, който изгуби жена си преди няколко години. Новината беше на първите страници на вестниците.

Висблат кимна.

- Да, помня.

- Това е копие на шофьорската ѝ карта. - Висблат го взе и разгледа внимателно снимката. Детектив Робинсън му подаде друг лист. - Отвлекли са самолет от същия модел, Сааб триста и четирийсет. Засега няма съобщения за засечена катастрофа. Може би сте прав, че маневрата е била за отвличане на вниманието.

Висблат хвърли бърз поглед на витловия самолет.

- На борда са само двамата. Явно издирваният е пилот. Запалил е двата двигателя, след което самолетът се е освободил от застопоряващите блокове, като едва не е убил антитерористите, които се опитвали да ги спрат.

Висблат изобщо не изглеждаше изненадан.

- А нараняванията му?

- Разполагаме с показанията на петдесет очевидци. Издирваният изглеждал добре, напълно здрав. Това доказва, че не е човекът, попаднал в автомобилната катастрофа на магистрала шестстотин и десет.

Висблат отново погледна снимката на Хелена.

- Какво друго имате?

Детективът му подаде още един лист.

- Ето нещо много интересно. Показанията на човек от охраната на летището. Той твърди, че госпожица Каприарти е нарекла издирвания „Уилсън“. - Детективът посочи името. - Точно така го нарекохте и вие.

Висблат го погледна в очите.

- Прав сте. Така го нарекох.

- Откъде знаете името му?

- Това се нарича проучване! - рязко отвърна Висблат и му върна всички документи. — Детектив - продължи с по-спокоен тон. - Свършихте добра работа. На всяка цена ще запомня това. Като едното нищо може да ви донесе още едно повишение.

Детектив Робинсън мислено се усмихна. Скоро Висблат щеше да излети от системата и с малко късмет именно Робинсън можеше да седне на мястото му.

- Благодаря, командир.

Висблат посочи района с ограничен достъп зад себе си.

- Трябва да проверя някои веществени доказателства. Искам да дойдете с мен. - И тръгна целенасочено към бронираното стъкло.