Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Времето сякаш спря ход. Уилсън се взираше в дулото на пистолета.

Изведнъж някакво голямо черно куче се метна с мълниеносна скорост от сенките, захапа дясната ръка на охранителя и го събори на земята. Той изкрещя. За част от секундата русата жена се появи отново и стовари дръжката на пистолета си върху главата на мъжа.

- Естир, пусни го! - заповяда тя и дръпна кучето за нашийника.

Доберманът моментално се подчини.

„Естир?“

Едва сега Уилсън успя да разгледа мистериозната жена. Косата ѝ бе с цвят на светъл мед. Беше доста висока, с правилни черти и високи скули, с малка бенка точно над левия ъгъл на устата. Беше красива, ако не обръщаш внимание на намръщената ѝ физиономия - от онези жени, които те гледат от кориците на лъскави списания, а не зад дулото на пистолет насред летище. Уилсън се опита да се скрие в мрака, да се измъкне, но жената му махна с оръжието си и каза:

- Приятелю, здравата си загазил.

- Благодаря, нямах представа. - Уилсън се огледа, вдигнал високо ръце.

- Дано си наясно колко точно си загазил.

- Знам. Много благодаря. Мога ли да ви попитам откъде знаете името ми?

- Ти сериен убиец ли си? - попита тя.

- Защо всички ме смятат за такъв? - озъби се той.

Огледа се нервно. Не беше време за празни приказки. Доберманът - Естир, изплезила език почти до земята - привлече вниманието му. Много приличаше на кучето на Джордж Уошингтън. Уилсън я посочи и попита:

- Да не би случайно да сте се срещали с един чернокож тип с плитки?

- Господин Уошингтън беше проснат в несвяст от полицията пред дома му. В момента е арестуван.

- Познавате Джордж Уошингтън?!

- Не - отвърна тя. - Но се запознахме, докато търсех теб.

Това поне обясняваше откъде знае името му. Уилсън реши, че загадъчната жена няма да дръпне спусъка - вече щеше да го е направила, ако имаше подобни намерения. Така че свали ръце и тръгна към нея.

- Аз съм Хелена Каприарти - каза тя. - Търся отговори на някои неща.

- Съжалявам, Хелена. - Уилсън прекрачи лежащия в безсъзнание охранител. - Не съм сигурен какво искаш, но трябва да ме оставиш. Полицията ме търси.

- Аз съм също толкова загазила, колкото и ти! - Хелена му препречи пътя. - Имам въпроси.

Уилсън се опита да я заобиколи за втори път.

- Остави ме на мира. Не разбираш ли, че всичко това е някаква ужасна грешка?

Хелена тръгна след него през някакви празни колички за багаж към сградата на терминала и попита:

- Къде отиваш?

- Не те бива да слушаш, а?

- Трябва да отговориш на въпросите ми. Само така ще мога да разбера какво става, по дяволите!

- Какво има да му се разбира? - пренебрежително отвърна Уилсън.

- Искам да разбера защо имам видения, в които гледам през твоите очи!

Той забави крачка.

- Какво?

- Виждам през твоите очи! - Тя посочи слепоочието си с дулото на пистолета. - Между нас има някаква телепатична връзка. Не знам какво е. Но ще ти кажа едно - забъркал си се в много странни неща, Уилсън, или както там ти е името. Видях катастрофата на магистралата. Видях бягството ти от болницата. - „Поне донякъде“, поправи се тя наум. - Видях и как гостува на онзи малоумник Джордж Уошингтън. - Вече знаеше, че е привлякла вниманието му. - Има неща, които искам да разбера. И няма да те оставя на мира, докато не получа отговори.

Уилсън отново закрачи. Не искаше да повярва на ушите си.

Хелена бръкна в джоба си, извади шофьорската карта, която бе намерила във външната баня, и я тикна под носа му.

- Помниш ли Джак Болтън?

Полицейски автомобили влетяха през портала на летището и се разгърнаха. Сини и червени светлини замигаха в мъглата. Уилсън побягна.

- Чакай!... - извика Хелена.

Уилсън отчаяно търсеше нещо с перки; дори и да искаше, не можеше да управлява турбинен самолет.

Полицейските коли се приближаваха.

Младата блондинка и доберманът с лекота го следваха. Когато зави на ъгъла, Уилсън видя малък сребрист самолет - „Сааб 340“. Беше миниатюрен в сравнение с останалите машини на летището и на опашката му имаше надпис „Тексас Еър“. Уилсън замръзна в сенките и го огледа. Вътрешното осветление беше включено и металната стълба за пътниците беше спусната. Уилсън никога не бе управлявал точно такъв модел, но познаваше достатъчно добре устройството му, за да е сигурен, че ще успее да го издигне във въздуха. Самолетът бе малък според пътническите стандарти - за недалечни полети, двумоторен, с ниско поставени криле, способен да превозва двайсетина души плюс екипажа. Наземният персонал тъкмо бе разтоварил багажа и затваряше вратата на товарния отсек. Уилсън заключи, че самолетът току-що е кацнал и пътниците вече са слезли.