Кристофър Райд - Честотата на Шуман

От височината на пилотската кабина капитанът на „Транс Уърлд Еърлайнс“ забеляза човека на пистата — безкрайната му сякаш сянка го следваше по бетона.

Капитанът се обърна към втория пилот.

- Няма да е зле да докладваш.

- Тук ТУЕ четири три седем - монотонно заговори вторият пилот. - Съобщаваме за нарушител. Мъж, пресичащ писта двайсет и шест ляво. Приемам.

- Разбрано, четири три седем - отвърна кулата. - Ще проверим.

Без да се замислят за случая, пилотите се заеха с проверката на системите.

Колкото и бързо да тичаше, Уилсън не можеше да избегне ослепителната бяла светлина - тя бе навсякъде около него. На няколко пъти промени посоката с надеждата да се измъкне и най-сетне мракът отново го обгърна. Самолетът се беше насочил към другата страна на летището.

Като се опитваше да не обръща внимание на бележките, Уилсън пробяга оставащите няколкостотин метра до един „Боинг“. Машината бе спряна непосредствено до голямата зала. Вътрешните светлини бяха угасени и под големите колела бяха подпъхнати застопоряващи блокове. Уилсън забави крачка заради умората и обхваналото го благоговение. Огромните сребърни криле на авиолайнера се простираха над него, цилиндричните турбини бяха увиснали ниско под тях. За първи път Уилсън виждаше отблизо „Боинг 747“ — моделът беше престанал да лети много преди раждането му.

Миризмата на керосин изпълни ноздрите му - незабравима, почти приятна, напомняща за по-щастливи времена. Уилям Даулинг, дядото на Уилсън, го беше запалил по старите самолети. Бе поел разноските и за обучението му, защото така можеше да прекарва много време с внука си - или поне Уилсън беше запомнил нещата така.

- Когато летиш в небето сред облаците, танцуваш с ангелите - казваше дядо му. Беше сантиментален дърт кучи син.

Уилсън се усмихна, когато си спомни първия си самостоятелен полет с един стар „Пайпър Уориър“ - същинска гробница, чийто двигател бе навъртял 150 000 часа. Спомни си колко потни бяха дланите му. Духаше вятър, четирицилиндровият двигател се тресеше заплашително и цялата кабина вибрираше. Небето бе ясно. Затворил очи, Уилсън още виждаше дядо си на земята и гордата му усмивка, и как вдига палци, докато Уилсън за първи път насочваше сам машината към пистата. Сега му беше смешно - по онова време се притесняваше повече да не разочарова дядо си, отколкото да не се разбие.

Погледна колесниците на боинга. Задните имаха по осем огромни колела. Бяха направо колосални - гумите бяха по-високи от него. Пред страховита машина като тази малките самолети и планери, с които бе летял, изглеждаха като прашинки - просто не можеше и дума да става за сравнение.

Внезапно в мрака блеснаха фарове и жълта патрулна кола спря само на няколко метра от него. Уилсън се опита да се скрие, но бе твърде късно.

Един мъж с револвер в ръка изскочи от колата и викна:

- Арестуван си! Не мърдай! - Мърморенето на двигателя на колата отекваше в тихата нощ. - Ръцете на тила!

Лицето на Уилсън се обля в пот. Сърцето му заби лудо. Погледна през тъмните очила към сенките, за да намери път за бягство.

- Хвърли оръжието! - извика женски глас.

Объркан, Уилсън присви очи срещу светлината на фаровете.

- Казах: хвърли оръжието! - повтори женският глас, този път по-решително. - Да не си глух, по дяволите?

Охранителят пусна револвера и той изтрака върху настилката.

- Какво правиш? - попита мъжът. - Всички търсят този тип! Той е мой!

- Млъквай! - отвърна женският глас.

От сенките излезе млада жена с пистолет - стройно тяло, руса коса. Движеше се бързо и плавно. Хванала оръжието с двете си ръце, тя го насочи към охранителя и го предупреди:

- Да не си мръднал! - Погледът ѝ се стрелна към Уилсън. - Как се казваш?

Уилсън се взираше в нея, онемял от изненада.

- Как се казваш? - повтори тя. - Уилсън ли?

Той продължаваше да я зяпа безмълвно.

- Чуй ме, идиот такъв! — озъби се тя. - Ти Уилсън ли си, или не?

- Доколкото знам, да - най-сетне успя да отговори той.

Виденията най-сетне бяха довели Хелена при него.

Уилсън наистина съществуваше. За съжаление охранителят я беше изпреварил. Докато разглеждаше Уилсън, Хелена изпитваше единствено разочарование. „Значи се мисли за любовна машина - помисли си тя. - Страхотно!“ Типично за късмета ѝ - човекът от виденията ѝ бе някакъв малоумник.

Точно в този миг охранителят се хвърли към оръжието си. Разнесе се оглушителен гръм, куршумът рикошира до крака на Уилсън и той подскочи като подплашена котка. Осланяйки се единствено на инстинктите си, се метна настрани и клекна зад колесника. Опита се да намери някое тъмно местенце, но изведнъж се озова пред охранителя, който бе минал от другата страна.