Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Бартън се погледна за последен път в огледалото и попита:

- Готов ли сте?

- По-готов едва ли мога да бъда.

Вратата на асансьора се отвори и пред тях се появи красива руса жена, още съвсем млада, висока, с широки рамене и почерняла от слънцето кожа. Същинска амазонска принцеса. Уилсън не беше очаквал по-малко от „Ентърпрайз Корпорейшън”, но въпреки това с мъка успя да скрие изумлението си.

- Бартън, добре дошли - приветливо рече тя. - Господин Даулинг, добре дошли на директорския етаж. Аз съм Синтия. Ако имате нужда от нещо, на ваше разположение съм. - Обърна се и се понесе плавно към високата дъбова врата на заседателната зала през оформеното като атриум фоайе, чийто таван представляваше стъклен конус с височина поне десет метра.

- Г. М. е отделил петнайсет минути за среща с двама ви. - Беше с тъмна плисирана пола и плътна делова риза, която подчертаваше съвършеното ѝ тяло. - Моля да бъдете кратки в дискусиите си. Опитайте се да отговаряте на въпросите на Г. М. колкото се може по-пряко.

Амазонката Синтия беше цялата бизнес, без никакъв намек, че в генетично съвършените ѝ вени има място и за капка емоция.

Бартън ѝ се усмихна.

- Няма проблем.

По масите във фоайето имаше огромни букети от свежи цветя. Картини на прочути художници красяха стените. Уилсън веднага разпозна един Ван Гог и един Пикасо. Изглеждаха невероятно, нищо общо с репродукциите по албумите. „Музеят Рокфелер сигурно е опразнен!“ - реши Уилсън. Вниманието му беше привлечено от няколкото жени, които работеха в офиса - всичките млади, всичките до една прекрасни. Погледът му се насочи към съвършения задник на Синтия, който се полюшваше пред него, и Уилсън прехапа устна. Искаше му се един ден да работи точно на такова място.

Синтия с лекота отвори тежката дъбова врата, усмихна се лъчезарно и им даде знак да влязат.

- Благодаря - каза Уилсън. - Много сте елегантна. - Това бе най-чаровният коментар, който успя да измисли. Тя му се усмихна така, сякаш го нарича по възможно най-любезния начин агне за заколение.

На заседателната маса се очертаваха силуетите на двама мъже, зад които имаше високи от пода до тавана прозорци. В далечината залязващото слънце бе като от разтопено злато и изпълваше помещението с топла светлина. Кабинетът приличаше по разположение на този на Бартън, но бе по-голям и пищно обзаведен. И тук можеше да се види логото на „Ентърпрайз Корпорейшън“, украсяващо стената зад голямото бюро. Помещението имаше отделен кът с кресла със златиста тапицерия. В другия край имаше нещо като медицински апарат с дихателна маска и машина за преливане на кръв.

Г. М. се опря на бастуна си от слонова кост и се изправи.

- Влизай, Бартън. Вие също, господин Даулинг.

Беше облечен безупречно: сив костюм с жилетка и сребриста вратовръзка. На пръв поглед изглеждаше по-стар и по-дребен, отколкото Уилсън бе очаквал. Кожата му бе бледа и прозрачна, вените му прозираха по фините му ръце. И въпреки това в него се долавяше някаква младежка енергия, жива и ярка като белия карамфил на ревера му „Значи това е най-могъщият човек на света“ - помисли Уилсън. Ако се съдеше по служителките му, явно си падаше по красиви жени, но това бе просто знак на могъществото му, което несъмнено бе в изобилие. Уилсън открай време искаше да изучи маниерите и интелекта на Г. М., за да открие какво го е издигнало над всички. Не биваше да изпуска открилата се възможност.

- Радвам се да те видя, Г. М. - каза Бартън.

- И аз се радвам да те видя, Бартън - топло отвърна домакинът и посочи мъжа от лявата си страна. - Господин Даулинг, това е внукът ми Джаспър. О, забравих, вече сте се срещали.

Джаспър стоеше до дядо си и приличаше на малко по-млад клонинг на стареца. Беше облечен в абсолютно същия костюм и носеше също такъв карамфил.

- Как си, Джаспър? - поздрави Бартън.

В отговора не се долавяше нито капка искреност.

- Чудесно както никога, благодаря.

Уилсън просто се усмихна на всички.

Заради залязващото слънце беше трудно да разгледа ясно двамата Тредуел. Г. М. седна и подпря белия си бастун на масата.

- Заповядайте, седнете. - Настани се по-удобно и продължи: - Предполагам, че се питате защо ви извиках. - Отпи глътка вода. Ръцете му не потрепваха. - Бартън, познаваме се от много време. - Той внимателно остави чашата на масата. - Ти си моят главен учен от дълги години. Една от силните страни на отношенията ни винаги е била доверието и откровеността един към друг. Нали ще се съгласиш?