Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън отново погледна загадката: „Предопределеният ще поеме по верния път“.

- На теория не бих могъл да сгреша - каза той и несигурно посочи един от входовете.

- Сигурен ли си? - попита със съмнение Хелена.

- Права си, този е! - Уилсън я хвана за ръка и двамата скочиха в друг вход, като се приземиха чак в тъмното.

Веднага щом двамата изчезнаха, Висблат излетя през тунела и се плъзна по пода. Намръщи се раздразнено, когато видя безразборните стъпки. От тавана се сипеха тънки струйки пясък, които правеха разчитането на следите още по-трудно.

- Започвам да си мисля, че не искате да сътрудничите! - извика Висблат.

Не му оставаше избор освен да прочете йероглифите. От загадъчния текст устата му пресъхна. Мразеше проклетите гатанки. Какво трябваше да избере?

Прибягна до следващия най-добър избор - спря в средата на стаята и се заослушва. Накрая чу слаб звук от един от входовете и се усмихна с облекчение.

- Хората ми можеха да ви убият! - извика Висблат. - Жив сте единствено благодарение на мен! Но това така или иначе няма значение, господин Даулинг!

Викът на Висблат отекна по коридора... и две секунди по-късно ехото се върна от срещуположната посока.

„Как е възможно?“ - зачуди се Уилсън.

Въпросът намери отговора си, когато завиха и се озоваха в огромна зала. Зейналата правоъгълна дупка беше десетина пъти по-широка от двора на университета в Сидни - площта й бе най-малко четири декара, с дължина поне двеста метра. Светлината на стотици светил- ници хвърляше призрачни сенки по неравните стени и тавана. Коридорът се смени с каменен мост, който минаваше над пълен мрак. Отляво имаше още два моста, а отдясно един - успоредни на техния, разположени през пет метра един от друг. Парапети нямаше.

- Четири входа... четири моста - каза Уилсън. Това обясняваше защо гласът на Висблат идваше и от двете посоки. Уилсън застана в самия край на коридора, пусна едно камъче в мрака и зачака. Не чу никакъв звук. Пропастта сякаш беше бездънна.

Четирите моста пресичаха бездната и свършваха в каменна стена на петдесетина метра напред. Ако се съдеше по размерите на каменните блокове, това беше основата на пирамидата на Хафра. Уилсън си даде сметка, че няма как да стигне от един мост до друг, без да се връща през лабиринта. Разстоянието бе твърде голямо, за да може да се прескочи.

- Не отивай - каза Хелена.

- Имаме ли избор?

Уилсън изтича над пропастта до другата страна и опря длани в огромните блокове. Стената беше горе-долу толкова дълга, колкото източната страна на пирамидата. „Но как мога да вляза?“ Нищо не му се набиваше на очи. Нямаше никакви знаци. Никакви лостове. Само огромни каменни блокове.

Той забута с всички сили стената, но нищо не помръдна.

Хелена дойде при него и нервно насочи единия колт към изходите от лабиринта. Страховете й внезапно се сбъднаха - гласът на Висблат прозвуча съвсем отблизо.

- Защо не ме слушате, господин Даулинг? Защо?

Хелена се опита да определи откъде точно идва гласът. Беше трудно, защото звукът отекваше от стените.

- Опитах се да поговоря разумно с вас! - извика Висблат. - Наистина се опитах! Но вие отказвате!

Уилсън се обърна с гръб към стената и извика:

- Готов съм да поговорим.

- Това изобщо не ми харесва - промърмори Хелена.

- Кажете на госпожица Каприарти да свали оръжието! - извика командирът.

- Свали оръжието, Хелена - тихо рече Уилсън.

Тя поклати глава.

- Свали го - каза Уилсън и натисна ръката ѝ надолу.

Висблат спокойно излезе на открито и стъпи на съседния мост. Оръжието му също бе насочено надолу.

- Виждам, че можете да четете йероглифи. Много впечатляващо, господин Даулинг. Научили сте много за съвсем кратко време.

Изглеждаше малко по-слаб от предишния път, когато Уилсън го беше виждал.

- Избрали сте погрешната врата - самодоволно рече Уилсън.

Висблат му се усмихна в отговор.

- Не, господин Даулинг. Вие сгрешихте.

Хелена беше като парализирана от очите на Висблат. Сърцето ѝ биеше бясно, дланите ѝ се потяха. Стомахът ѝ се свиваше, сякаш всеки момент щеше да повърне.

- Видяхте сипещия се от тавана пясък - каза Уилсън. - Лабиринтът ще се срути. Ако не внимавате, може да останете в него.

- Има предостатъчно време - отвърна Висблат.

Двамата се гледаха през бездната между двата моста.

Очите на Уилсън бяха защитени от слънчевите очила.

- Правите огромна грешка - добави Висблат и размаха грамадния си пръст. - Трябваше да ми се доверите.