Кристофър Райд - Честотата на Шуман

От време на време покрай нея минаваше по някоя кола, но никой не посмя да спре. Хелена стоеше и почукваше с цевта на пистолета по високия до кръста парапет. Металното дрънчене отекваше в нощта.

„Какво трябва да правя сега?“ - мислеше си тя, загледана към светлините на центъра. Въпросът сякаш я държеше прикована на това място.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“,

сграда „Меркурий“, етаж 2

9 май 2081

16:52

14 дни преди опитното прехвърляне

Във въздуха беше увиснала триизмерна холограма на човешка ДНК. Сложното изображение се състоеше от хиляди разноцветни сфери - червени, сини, жълти и зелени, свързани с мънички бели пръчици. Двойките образуваха завита тъкан от информация, която казваше на Бартън, че е изправен пред сериозен проблем.

„Трябва да има и друг начин“ - помисли си той.

Бартън Ингърсън седеше под холограмата, облечен в неоновобяла лабораторна престилка. Изработена от пресован египетски памук, прилягащата към тялото дреха бе ъгловата и модерна, с висока яка във военен стил. Всички от екипа носеха такива престилки. На реверите на Бартън имаше по един малък черен квадрат с бяла звезда в центъра, която го отличаваше като лидер. Той затрака трескаво на клавиатурата и промени холограмата, след което се зае да прехвърля цифровите документи на бюрото си в опит да намери някакъв смисъл в главоблъсканицага, пред която се намираше.

Бартън беше малко над петдесет и вече повече от четирийсет години работеше в „Ентърпрайз Корпорейшън“, най-голямата компания на света. Като дете чудо бе включен във фирмената програма за обучение, когато беше само на осем. Някои от привлечените бяха дори шестгодишни; но Бартън беше един от малкото успехи на програмата. Някои казваха, че неопитният ум не е в състояние да се справи с твърде много познание; други твърдяха, че всичко се дължи на очакването за високи постижения. Така или иначе, степента на неуспех винаги беше висока. Впоследствие първоначалната програма бе променена и в нея се приемаха деца на дванайсет или повече години.

Бартън обясняваше до голяма степен професионалното си дълголетие със страстта си към риболова. Открай време твърдеше, че риболовът отпуска нервите му и му позволява да се съсредоточи върху важното. Тъкмо затова обикаляше най-затънтените кътчета на света в търсене на кристалночисти потоци и любимите си риби бойци - великолепните пъстърви.

Подобно на доста мислещи хора, Бартън бе слаб. Беше и привлекателен, с бистри лешникови очи. Всеки, който го познаваше, би се съгласил с това. И би добавил, че е спокоен, изключително спокоен човек. Това бе задължително за професията му, тъй като Бартън беше водач на прочутата група учени, известна като Меркуриев екип. Твърдеше се, че през годините техните открития са преобразили света, но за милиардите хора, чийто живот бе променен към по-добро, те бяха анонимна група. Бартън беше учен номер едно на „Ентърпрайз Корпо- рейшън“, натоварен да решава изключително сложни и необичайни проблеми. Позицията му беше влиятелна и престижна. Но успехът винаги си има цена и той носеше белезите на всеотдайността си в бялата си коса и дълбоките бръчки по загорялото си лице.

Вдигна очи от бюрото и се огледа. Едната стена на огромния му кабинет бе изцяло стъклена и откриваше гледка към зелени гори, които се простираха до хоризонта. В другия край на помещението имаше шест сини канапета, подредени в широк кръг - зоната за дискусии на Бартън. Отдясно имаше шестоъгълна заседателна маса с дванайсет стола, по един за всеки член на Меркуриевия екип. Покрай стените имаше растения в саксии. Подът беше от полиран черен гранит. В кабинета винаги цареше тишина, нарушавана само от тихия шепот на вълните, галещи някакъв тропически плаж. Фоновият шум му помагаше да мисли.

Бартън отново се съсредоточи и погледна разноцветната ДНК спирала. Трябваше да има отговор. Отново размести цифровите листа на бюрото си с надеждата, че скоро ще има напредък.

Стъклената врата на кабинета се отвори безшумно и влязоха двама елегантни мъже, облечени в еднакви костюми на тънко райе. По-възрастният, с бастун от слонова кост, беше Годфри Мартин Тредуел, председател на борда на директорите и главен акционер на „Ентърпрайз Корпорейшън“. За всички освен за жена си Годфри Мартин беше известен като Г. М. Някои го наричаха Год, но никога в негово присъствие, тъй като се бояха, че може да не оцени иронията. Говореше се, че е толкова почитан, че само появата му всяваше паника в младшия персонал. Доста над стоте, той заемаше поста си от незапомнени времена и всички тези години бяха благодатни за компанията. Именно Г. М. беше замислил изкупуването или ликвидирането на почти всички конкуренти на „Ентърпрайз Корпорейшън“ - „хищническото придобиване“ беше негов специалитет. В резултат Г. М. сега бе един от най-богатите хора на света - бизнесмен, недосегаем за чуждо влияние или корупция.