Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Посегна към крана и водата бликна гореща от душа и изпълни стъклената кабина с пара още преди Хелена да е влязла вътре. Тя не обичаше да признава, че има проблеми - за нищо на света. Затова беше изнамерила начин на мислене, който ѝ допадаше. Не бяха проблеми - а въпроси. По същата причина гледаше на себе си като на решителна вместо инатлива. Със силна воля вместо раздразнителна. Колоритна вместо луда.

Горещите струи удряха раменете ѝ и отмиваха умората. Натрапчивите сънища не ѝ позволяваха да си почине. От седмици не беше спала повече от три часа без прекъсване. Усили още мъничко горещата вода и тя едва не попари кожата ѝ. Безсънието я правеше раздразнителна и това се отразяваше на всички около нея. Връзката ѝ с Йенсен се клатеше - и в резултат сексуалният ѝ живот почти беше изчезнал.

След няколко минути Хелена излезе от банята с черен бархетен халат и с прибрана назад коса. Д-р Бенетсуд беше на мнение, че халюцинациите ѝ са причинени от посттравматичен стрес. Когато поглеждаше ситуацията отстрани, Хелена разбираше, че за него това е логично заключение, но самата тя знаеше, че проблемът не е в това. Сигурна беше. Съзнателно беше избрала да изключи от съзнанието си инцидента с майка си. Контролираше собствения си живот (поне така смяташе) и посрещаше с негодувание всяко обратно твърдение.

На масичката до леглото имаше поднос с храна - мюсли, плодове и пълнозърнест хляб. Появяваше се там всяка сутрин малко след седем.

- Май полудявам - тихо прошепна Хелена.

- Не си луда - неочаквано се обади женски глас.

Хелена стреснато се обърна.

- Не иска стряска тебе, бамбина. - Испанският акцент на Хулия Хименес беше напевен, духът ѝ - жизнерадостен както винаги. - Но... ти липсва човек за разговор. Затова съм тук, да спася положението.

Хулия беше проста на вид жена, дребна и здрава. Наближаваше шейсетте, дългата ѝ черна коса беше прошарена тук-там и бе вързана на спретнат кок. Беше облечена в черна униформа на прислужница с бяла престилка.

Хулия работеше за семейство Каприарти вече повече от двайсет години. „Грижа се за теб, откакто беше бебе - непрекъснато повтаряше тя. - Имаше кръгли пухкави бузки“. Когато Хелена се изнесе от семейния дом, Лорънс реши Хулия да отиде с дъщеря му. Това бе преди повече от три години. Хулия нямаше деца и се държеше с Хелена, сякаш са роднини. Хелена изпитваше същото, но Хулия често ѝ играеше по нервите и понякога положението ставаше доста напрегнато. Но пък се познаваха твърде добре, за да спазват някакъв етикет. И както става при роднините, от време на време атмосферата се напичаше здравата.

- Защо все правиш така? - извика ѝ Хелена. Изнервяше се, когато Хулия се появяваше най-неочаквано. В следващия момент обаче се овладя. - Съжалявам... извинявай, че ти се развиках - каза и смутено долепи длани до бузите си.

- Не се извинява! - строго отвърна Хулия и поклати глава. - Не!

- Не исках да избухвам.

Хулия я придърпа към себе си.

- Вината не е твоя. Вината не е твоя.

Хелена се скова като пън. Не обичаше да я докосват. Както винаги, последва неловко мълчание. Накрая Хулия я пусна и посочи храната.

- Трябва яде, si?

Хелена оправи халата си.

- Днес отивам на работа.

- Отива на работа? - изненада се Хулия.

Хелена кимна.

- Да.

- Трябва да почива. Да спи. Погледай телевизия.

- Никакво спане. Днес отивам на работа.

Тръгна решително към гримьорната си. Опитваше се да се застави да мисли за проекта Ресида Вилидж. Баща ѝ бе прав - много беше изостанала. В това нямаше нищо лошо - Хелена обичаше да е под напрежение. Така се освобождаваше от проклятието да мисли прекалено много.

Загледа лицето си в огледалото. „Изглеждам уморена“.

- Но ще се оправя - прошепна си. - Гримът оправя всичко.

Съсредоточи се и погледна твърдо отражението си. „Мога да го направя“.

Взе дрехите си, слезе по стълбите и ги хвърли на леглото. Докато си закопчаваше блузата, погледна часовника. 07:27. Ако трафикът беше нормален, щеше да стигне до офиса в 08:15.

Изведнъж ѝ се зави свят.

Отначало беше като замайване, но после краката ѝ омекнаха и тя установи, че е паднала на колене и е опряла длани в пода. Обви я червена мъгла, след което се появи ярка халюцинация. Ужасно плашещо откровение. Тя се опита да пропъди образите, но колкото повече се съпротивляваше, толкова по-ясни ставаха те.

Във виденията си сред червената мъгла Хелена бягаше, опитваше се да се спаси. Обзета от паника, тя отвори очи да погледне спалнята. Трудно ѝ беше да фокусира зрението си. Картините в ума ѝ се наслагваха върху онова, което виждаше около себе си. „Как е възможно това?“