Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Рецепционистката го погледна от бюрото си. Привлекателна жена. Когато извърна поглед и продължи телефонния си разговор, Уилсън си помисли, че очилата наистина го защитават. С леко накуцване заслиза по бялото мраморно стълбище към тълпата. Ситуацията го изнервяше, но като че ли никой не реагираше негативно на приближаването му. Непознати го блъскаха и бутаха, докато вървеше към изхода, но в това нямаше нищо необичайно. Уилсън излезе на слънчевата площадка, усети свежия утринен въздух по лицето си и понечи да въздъхне с облекчение.

Пронизителен писък обаче пресече въздишката му.

Полицейски сирени. Четири патрулни коли набиха едновременно спирачки на паркинга. Светлините на покривите им бяха включени. Ято елегантно облечени служители на реда изскочиха от колите и се втурнаха по стъпалата към него. Уилсън не схвана веднага какво става, но инстинктивно се обърна към сградата и се понесе с тълпата. Нищо не разбираше. От инцидента с охранителя бяха минали само една-две минути - времето определено не беше достатъчно, за да се изсипе толкова много полиция.

Полицаите си проправиха път покрай него и заеха позиция при входа.

- Влизането забранено! — извика един.

- Всички да се дръпнат назад! - обади се друг.

Тълпата започна да отстъпва и Уилсън заслиза по стъпалата с множеството. Още две патрулни коли се появиха от двете страни на улицата. Целият трафик около сградата беше отклонен. Полицаи с пушки бяха заели позиции на ъглите. Операцията изглеждаше добре организирана.

Пред сградата спря кола без отличителни знаци и облечен в черна униформа полицай се завтече да отвори задната врата. След секунди от колата излезе гигантски мъж с червена коса. Беше толкова огромен, че полицаят пред него приличаше на джудже. Вниманието на цялата тълпа, в това число и на полицаите, беше насочено към него. Уилсън се възползва от внезапно отворилата се възможност да се измъкне и изтича през улицата към една тясна пряка.

Командир Висблат се взираше сурово към покрива. Той бе най-старшият офицер от правоохранителните органи в града. Висок почти два метра, Висблат бе импозантна гледка в широкия си черен костюм. Беше на четирийсет и пет, с гъста вълниста рижава коса и леко изкривена захапка, която подчертаваше яката му челюст. Кожата му бе бледа, а около очите му смътно личаха тъмни кръгове от редовното недоспиване.

Внимателно огледа сградата. „Значи е станало тук“ - помисли си. Докато се оглеждаше, за момент зърна сянката на Уилсън върху една стена от другата страна на улицата. В следващия миг тя изчезна.

Внезапен глас го изтръгна от съсредоточаването му.

- Насам, командир.

Висблат погледна надолу към човека до себе си.

Полицай Бенсън сочеше в обратната посока.

- Входът е натам, сър.

- Специалните части качиха ли се на покрива? - рязко попита Висблат.

- Още не, командир. Пътуват насам. Ние пристигнахме първи. Изглежда, е имало някаква експлозия. Поисках да пратят и сапьорски екип.

На Висблат не му трябваха никакви сапьори, но това нямаше значение. Жертвата бе близо - усещаше го.

- Никой да не напуска района, докато не съм го видял лично, ясно? - Той посочи заповеднически към отсрещната страна на улицата. - Проверете пресечката. Мисля, че видях нещо там.

- Да, командир. - Полицай Бенсън незабавно даде знак на един от постовете да изпълни заповедта.

Висблат погледна тълпата.

- Отцепете целия район. Не ми пука колко ще хленчат. Никой да не напуска.

- Да, командир.

- Искам да видя полицая, който трябваше да пази покрива.

- Дадох заповед полицай Макгуайър да бъде изолиран, както наредихте.

- Искам да го видя. На четири очи - тихо каза Висблат. - На никого нито дума за станалото. Ясен ли съм?

- Да, командир.

Висблат зачака на площадката пред сградата, заобиколен от дисциплинирани униформени полицаи, като раздаваше заповеди.

- Разкарайте тълпата по-назад. Вие, проверете товарния вход. - Въоръжени мъже се впускаха да изпълнят нарежданията му. - Искам пропускателни пунктове в радиус километър и половина - продължи Висблат, описвайки огромен кръг с ръка.

- Това са десетки улици и пресечки - обади се един полицай. - Нямаме достатъчно хора, за да покрием всички.

Висблат го изпепели с поглед.

- Просто направете всичко, което е по силите ви.

Нещо в очите му накара полицая да настръхне и той отвърна покорно:

- Да, командир.

- Това е моментът, който чакаме от толкова време - продължи Висблат. - Намерете беглеца и ми го доведете. Действайте!