Кристофър Райд - Честотата на Шуман

От сърцевината на мъглявата вихрушка светлинки се появиха пръсти от силно заредено електричество и тя забуботи. Металният парапет до нея засвети нажежен под напорите на свръхнагорещения вятър. Целият покрив вибрираше неудържимо. Боята се белеше. По бетона се появиха следи от изгаряне. Червените светлинки се събраха в сияйно торнадо. Феноменът пулсираше с чудовищна енергия - а после се взриви с трясъка на десетки гръмотевици.

Жегата на експлозията блъсна жената при прозореца в офиса в лицето. Тя вдигна ръце да се предпази, изпусна чашата и тя падна летаргично като на забавен кадър и отскочи от мокета пред краката ѝ. Врели капчици кафява течност, мънички съвършени сфери, полетяха в лениви дъги и се пръснаха по пода.

Сякаш всичко в града се движеше с една четвърт от нормалната скорост. Чуваше се и някакво ниско бръмчене.

Милиони червени частици се пръснаха на хиляди метри във всички посоки, после една по една се понесоха обратно по предварително определени траектории към точката на взрива и се сляха в разтопена маса. Нещо започна да приема форма. Резултатът - човешка фигура - започна да се образува отвътре навън - костен мозък, кости, мускули, кожа и накрая дрехи.

Когато всяка частица най-сетне се намести на мястото си, се появи облечен в черно мъж. Увиснал във въздуха с разперени ръце. Свръхнагорещеният вятър бушуваше около него, държеше го някак над покрива и вееше косата му. И въпреки това жестоката температура като че ли не достигаше до него.

С проблясък на златна светлина вятърът утихна и мъжът падна по гръб върху димящия бетон. В следващия миг времето се върна към нормалната си скорост и звуците на града отново зазвучаха по обичайния познат начин.

Пътуването бе свършило.

Жената в офиса гледаше объркано падналата чаша. Какво се беше случило току-що? Пак погледна към покрива на отсрещната сграда. Червеното сияние беше изчезнало. Тя докосна с пръсти челото си - кожата ѝ беше покрита с мехури.

Пътешественикът във времето лежеше на покрива блед и неподвижен. Бял дим се стелеше над него в неподвижния сутрешен въздух. Внезапно по безжизненото му тяло пробягаха електрически дъги, от които очите му се раздвижиха трескаво под клепачите. Лявата му ръка трепна, после и дясната. Гърдите му се надигнаха и той изпъшка и отвори очи.

Уилсън Даулинг успешно беше направил скок през почти седемдесет години назад във времето. Не изпитваше болка и дишането му бързо премина в нормален ритъм. Още се чувстваше вцепенен, трудно му беше да мисли. Остана да лежи по гръб на покрива. Взираше се през дима в синьото небе и се опитваше да сглоби всичко в ума си.

Просто лежеше и се взираше.

Спомените бавно започнаха да се подреждат. Беше с Г. М. и Джаспър в командния център, секунди преди скока. Нямаше съмнение, че нещата са се объркали ужасно в последния момент. Подценяване. И неясно защо Уилсън знаеше, че е голям късметлия да е тук, в миналото.

Ако можеха да прекъснат прехвърлянето, щяха да го направят.

Както и да е, в момента важно бе само, че е тук. Мисия Исая заемаше изцяло вниманието му — изпълняването на поставената му задача беше единственият начин да се върне у дома.

Повдигна предпазливо глава и се огледа. Покривът беше обгорен. Стотици струйки дим като от горящ тамян се издигаха в неподвижния въздух. Беше невъзможно да определи къде точно е това „тук“.

Сетивата му постепенно започнаха да се фокусират и той започна да усеща нагорещения бетон през дрехите си. По лицето му изби пот и той си даде сметка, че е време да става. Тъпа болка затуптя в главата му. Напрегна всичките си сили, седна, после се изправи и се запрепъ- ва към парапета.

Намираше се на високо - на много високо, на покрива на някаква сграда.

Слоеве червеникав смог скриваха хоризонта. Слънчевата светлина проникваше през редиците високи сгради, струпани в центъра на града. Накъдето и да погледнеше, движението беше натоварено. Тротоарите бяха пълни с хора. Беше точно като в старите филми и на старите снимки, които бе виждал; точно както показваха собствените му проучвания. Изпита странно чувство на комфорт, когато вдиша мръсния въздух и усети вкуса му на езика си. Градът беше шумен — много по-шумен от всичко, което бе чувал. И чак сега осъзна, че Бартън е успял. Те бяха успели! Това със сигурност беше Хюстън - Хюстън в началото на този век. Прехвърлянето беше успешно, нямаше място за съмнения.

Откъм вентилационната система нещо изстърга и големите вентилатори на покрива се завъртяха. В същото време мислите на Уилсън станаха по-ясни. Припомни си, че се намира в потенциално враждебен свят. Трябваше да се владее. Да не забравя какво е научил. Да е съсредоточен, позитивно настроен, да живее в настоящия момент. „Всичко това е съвсем просто“, каза си.