Кристофър Райд - Честотата на Шуман

В момента на сблъсъка умът на Уилсън изключи.

И с него си отидоха всички надежди за бъдещето.

Хюстън, Тексас

Жилищен блок „Мемориал“, етаж 16

25 ноември 2012

07:11

Мисия Исая - ден първи

Топла слънчева светлина струеше през високия еркер.

Хелена лежеше върху завивката, бархетната ѝ нощница се бе увила около краката ѝ от поредния неспокоен сън. Тя взе чашата вода от нощното шкафче, лапна едно червено хапче и го изпи. „Мразя хапчетата“ - помисли си. Чувстваше се замаяна от приспивателното - а тази таблетка трябваше да ѝ помогне да се събуди.

Прибра един кичур зад дясното си ухо и си спомни необичайните сънища, които бе сънувала. Взе възглавницата и я гушна като някаква любима кукла. Образите бяха толкова шантави и същевременно така реални...

Зазвъня телефон. Номерът на екрана ѝ беше добре познат и Хелена вдигна. Направи всичко възможно да звучи бодро.

- Добро утро, татко.

- Как си, скъпа?

- Добре съм. - Всъщност бе точно обратното. - Ти как си?

- Чудесно, чудесно. - Лорънс винаги отговаряше така.

- Всичко наред ли е? - попита тя.

- Да, да. Не мога да се оплача. Просто ти се обаждам да видя как си.

- Добре съм - отсечено повтори тя. Отчаяно ѝ се искаше да му каже на какъв огън се пече, но знаеше, че така само ще влоши нещата.

- Днес ще идваш ли в офиса? — попита той.

Хелена не беше ходила там повече от седмица.

- Да, ще мина — отвърна малко колебливо.

- Чудесно! - Баща ѝ беше приятно изненадан. - Ще можем да финализираме плановете за проекта Ресида Вилидж. Крайният срок е в петък. Наясно си с това, нали?

- Затова ли се обаждаш? Да ми кажеш да дойда на работа? Просто страхотно!

Гласът на Лорънс също стана по-твърд.

- Хелена... успокой се. - Последва дълга пауза. - Ще съм ти много благодарен, ако не реагираш така. Не ти се обаждам заради работата.

- Тогава защо?

Последва дълго мълчание. След това гласът на баща ѝ отново зазвуча меко, сякаш беше успял да се овладее.

- Ами... да попитам как върви терапията ти с доктор Бенетсуд. - Тонът му бе необичайно нерешителен.

Въпросът я подразни, но този път тя се сдържа.

- Чувствам се много по-добре - рече накрая. - Наистина.

Отговорът ѝ беше неубедителен и тя го знаеше.

- Кога е следващата ви среща?

- Мисля, че в петък.

- Спиш ли?

- Не много.

Отново настъпи дълго мълчание.

- Мислиш ли, че сеансите помагат?

- Какво е това, татко? Някакъв разпит ли?

- Защо си винаги така уклончива? - твърдо попита той.

- Никога досега не си се интересувал от терапията ми. - Хелена бързо премисли. - Не съм уклончива. - Да се ядосва на баща си не беше решение. - Виж, трябва да затварям. Ще се видим в офиса.

Затвори, без да изчака отговора му. Това беше най-лесният начин да се справи със ситуацията.

През следващите няколко минути преповтори разговора дума по дума. Беше се подразнила, че баща ѝ се обажда да говори за работа. И че когато тя, даде израз на раздразнението си, веднага започна да я пита за лечението ѝ. „Смята ме за глупачка - реши Хелена. - Няма представа какво ми е. Никой не иска да ми помогне“. Подсили мисълта: „Никой не може да ми помогне“.

Метна възглавницата настрани и скочи от леглото.

Чувстваше се самотна.

Гледката от шестнайсетия етаж беше великолепна - към зелената шир на Емералд Парк, осеяна тук-там с дървета и черните ленти на алеите за велосипедисти. Изгряващото слънце все още бе ниско и лъчите му хвърляха дълги сенки на запад. В далечината скупчените небостъргачи бележеха бизнес центъра на Хюстън.

Загледа се навън. Искаше отговор, това бе всичко. Отговор защо са тези упорито повтарящи се и необясними сънища.

Изобщо не подозираше, че причината за шантавите ѝ халюцинации се спасява тичешком само на няколко километра оттук. Уилсън Даулинг беше пропътувал през времето и се бе озовал в света на Хелена. И вследствие на това нещата щяха да станат още по-шантави.

Хелена Рейнсфорд Каприарти обърна гръб на прозореца и изкачи стъпалата до банята. Разкопча нощницата си и я остави да падне на пода. Погледна се в огледалото. Рейнсфорд бе моминското име на майка ѝ и Хелена го използваше с гордост всеки път, когато ѝ се удаваше възможност. Косата ѝ бе руса, много светла, до раменете, също както я носеше навремето майка ѝ; симетричната ѝ усмивка - в редките случаи, когато имаше повод за радост - разкриваше перфектни бели зъби. Хелена погледна критично голата си кожа в търсене на недостатъци. Нямаше. Годините плуване и тичане бяха изваяли до съвършенство 29-годишното ѝ тяло. Добрата ѝ форма обаче се дължеше колкото на упражненията, толкова и на гените - Хелена ядеше каквото си поиска, дори боклуците от веригите за бързо хранене. Обърна се да се огледа отзад и реши, че трябва да увеличи с няколко часа седмично тичането по пътеката.