Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Някакъв полицай я преследваше! Хелена се спасяваше с бягство.

Как беше възможно това?

- Помощ! - изкрещя тя. Стисна главата си с ръце, за да изтрие преследващите я образи. - Помощ!

Хулия чу виковете ѝ и дотича.

Полицаят я настигаше, при това с изваден пистолет! Хелена се задъха.

- Виждам разни неща - изхленчи тя. - Хухи, виждам странни неща. Боже мой! - Във виденията си се прекатери през висока телена ограда и скочи тежко от другата страна.

Хулия я прегърна.

- Дишай, бамбина. Дишай. - Залюля разтрепераната Хелена като бебе. - Няма нищо, бамбина. Дишай. - Повтаряше го отново и отново с тих, успокояващ глас.

Думите отекваха в ушите на Хелена и тя малко се поотпусна.

Пресичаше оживена улица - не, магистрала. Колите летяха в двете посоки и минаваха на сантиметри от нея. Тя се препъна и падна! Извика от страх. Точно в този миг осъзна, че вижда образи през очите на някой друг. През очите на мъж - видя краката и обувките му. Той избърса лице; по ръката му имаше кръв.

Колите изведнъж полетяха към него.

Смъртта беше неминуема.

Внезапно, както беше дошла, червената мъгла изчезна, а с нея и виденията.

Хелена предпазливо отвори очи и прошепна:

- Той е мъртъв.

- Кой?

- Мъжът.

- Какъв мъж?

- Онзи, когото видях във видението си.

Хулия я сложи да легне и я зави, сякаш се опитваше да я защити с меките памучни чаршафи.

Гласът ѝ беше силен и уверен, прикриваше тревогата ѝ.

- Всичко е наред, бамбина. - Оправи завивките и ги подпъхна под нея. - Това е само глупав сън. Si. Вече няма да споменава за него.

Хелена се взираше в тавана. До този момент виденията я спохождаха единствено насън, а сега бяха нахлули в съзнанието ѝ, докато бе будна. Странно, но се чувстваше доста спокойна. Имаше нещо осезаемо в онова, което беше видяла. А щом бе осезаемо, значи можеше да се справи с него.

Хулия отвори едно оранжево шишенце и изсипа в шепата си две хапчета.

- Вземи. Помогне спи.

Хелена се извърна.

- Не, не искам хапчета.

Хулия обаче беше непреклонна.

- Si! Трябва.

- Не, Хухи, не искам!

Трябваше ѝ време да помисли. Беше познала мястото, където бе станала злополуката. Сигурна беше. Възможно ли бе всичко, което е видяла, да се е случило наистина? Нима имаше някаква телепатична връзка с онзи човек? Да не би да беше екстрасенска?

Хулия взе телефона.

- Тогава се обажда на доктор Бенетсуд!

Хелена се съсредоточи върху решителното ѝ изражение. Икономката ѝ изобщо не се шегуваше.

- Ще изпия хапчетата - каза Хелена, взе ги и ги лапна.

Хулия остави телефона.

- Няма обади, но трябва! Ти почива, si?

Хелена отпи глътка вода, за да преглътне хапчетата.

- Si.

- Добре.

Щом Хулия се извърна, Хелена изплю таблетките под възглавницата. „Никакви хапчета“. Точно сега искаше да мисли ясно. Във виденията ѝ имаше нещо, което трябваше да разбере. Просто го знаеше.

Щракна ключа и моторизираните завеси бавно се плъзнаха и закриха ярката слънчева светлина. С всяка секунда стаята ставаше все по-тъмна, докато не потъна в почти непрогледен мрак. Хулия придърпа стол до леглото в сумрака, седна и нежно погали Хелена по челото. Правеше го и навремето, когато Хелена беше малка.

А Хелена мислеше за магистралата от видението. Знаеше къде е станал инцидентът. Сигурна беше - недалеч от надлеза Уестхаймър. Пое дълбоко дъх и затвори очи. В много отношения се чувстваше спокойна за първи път от седмици.

Хюстън, Тексас

Жилищен блок „Мемориал", етаж 16

25 ноември 2012

17:52

Мисия Исая - ден първи

Хелена отвори очи, огледа просторната спалня, после се обърна към часовника на нощното шкафче. Беше спала повече от девет часа. Девет часа . Случваше ѝ се за първи път от месец, при това без приспивателни. Хулия беше заспала на стола до нея. Хелена внимателно стъпи на пода, поспря, за да престане да ѝ се вие свят, след което влезе в дрешника и си избра дрехи: избелели джинси и черно поло. После отново седна на леглото, за да се обуе.

Хулия се размърда. Гласът ѝ бе сънен.

- Будна ли си?

- Не мога да повярвам, че съм спала толкова много - отвърна Хелена.

- Добри хапчета, si?

Думите ѝ предизвикаха усмивката на Хелена - нещо, което рядко се случваше напоследък.

- Si, Хулия. Добри хапчета.

Хулия надигна едрото си тяло от стола и се опита да приглади гънките на черната си рокля.

- Баща ти се обажда. Казвам му, че спиш. - Тръгна към вратата. - Ела, прави вечеря.

Натисна копчето и завесите се дръпнаха. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта.