Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън седеше зад щурвала на едномачтова платноходка „Бенету“ с черни платна от кевлар. Морето около яхтата беше безкрайно. Лодката се спускаше по една тюркоазена вълна, мачтата се беше извила под напора на вятъра, който се носеше с ураганна сила по палубата. Водни пръски полетяха високо във въздуха, когато носът разпра вълната и се подаде от другата страна. Цикълът се повтаряше отново и отново.

Уилсън стискаше щурвала и трепереше под яростните напори на вятъра. Морската вода щипеше лицето му. Беше изпълнен с ликуване и страх едновременно. Винаги бе обичал океана, но никога не го бе виждал такъв. Водата покриваше палубата и изтичаше през отворите. Вълнението се усилваше с всяка минута, уредите показваха, че скоростта на вятъра е четирий- сет възела. Платната плющяха; яхтата бе силно наклонена на една страна.

Хелена се напрегна. Ако Уилсън скъсеше платната, щеше да му е по-лесно да се справи с вълнението, но нямаше начин да му предаде съобщението. Яхтата се озова на гребена на една вълна и Хелена видя в далечината суша. Островът изчезна от поглед, щом яхтата се спусна надолу, и се появи пак, когато се озова на гребена на следващата вълна.

Уилсън поддържаше постоянен курс.

Вкопчена в облегалките, Хелена усети как океанът я подмята с невъобразимата си сила. После видението изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Тя отвори очи и се огледа тревожно - за щастие всички бяха заети със закуската. Тя стана и отиде при отсрещния прозорец. Уилсън беше наблизо, чувстваше го. Там, в далечината, се виждаше островчето, към което се беше насочил. Хелена огледа океана, но не видя никаква платноходка. Сигурно се намираше точно под тях.

- Татко - сладко рече Хелена и нежно постави ръка на рамото му. - Долу има един остров. Искам да го разгледам. Имаш ли нещо против да се спуснем малко?

Лорънс като че ли се смути, но Хелена пусна в ход детския си чар, преди да е успял да ѝ откаже.

- Моля те, татко! Това ще означава много за мен. - Гласът ѝ беше като мед. - За никъде не бързаме. Само пет минути! Моля те.

Лорънс ѝ се закани с ножа за масло.

- Само един бърз поглед, госпожице!

Хелена затвори пилотската кабина, сложи си слушалките и седна зад двамата пилоти.

- Уорън, там долу има остров. - Посочи десния прозорец. - Говорих с татко и искаме да го огледаме по-отблизо.

Капитан Луис беше услужлив както винаги.

- Разбира се, Хелена - каза той и изключи автопилота.

- Видях някаква прекрасна яхта - продължи Хелена. - Ще успееш ли да прелетиш покрай нея?

- Разбира се, нищо против - весело рече капитанът. - Всъщност ще е забавно. - Пое управлението и намали оборотите. - Чух, че си имала голямо приключение в Мексико.

- Може да се каже - уклончиво отвърна тя.

- Ами... радвам се, че си добре. - И ѝ се усмихна. Самолетът започна да се спуска на спирала и с всяка минута океанът ставаше все по-син. Когато за пореден път завиха на изток, пред тях внезапно се появи черно платно.

- Ето я! - развълнувано възкликна Хелена. Яхтата пореше яростно вълните, силно наклонена настрани. На палубата се виждаше самотен мъж. Хелена притисна длан към страничния прозорец, сякаш се мъчеше да го достигне.

Уилсън не чу самолета, докато той не се озова почти до него. Избърса водата от очите си и се загледа как машината прелита много ниско и само на стотина метра от яхтата. Имаше десетки неща, които да гледа по нея, но погледът му се закова върху ръката, залепена за прозореца на пилотската кабина.

Нямаше съмнение чия е.

Изпълни го странно чувство за сигурност, когато разбра, че Хелена може да го открие дори насред океана. В същия момент една вълна, същинска водна стена, се стовари върху носа на „Номер двайсет и осем“ и едва не го отнесе през борда. Силата на удара изкара въздуха от дробовете му но усмивката така и не изчезна от лицето му.

Хелена усещаше леденото стъкло върху дланта си - и се чувстваше щастлива и тъжна едновременно. Връзката между нея и Уилсън беше неоспорима и това ѝ вдъхваше кураж. Копнееше да е до него. Беше нелепо, но искаше да е именно там, на борда на яхтата.

Вратата на пилотската кабина се отвори и Лорънс се появи на прага и каза властно:

- Достатъчно, Уорън. Очакват ни.

- Не, чакай! - каза Хелена, искаше да спечели още няколко секунди.

- Казах: достатъчно! - озъби се Лорънс. - Към Хюстън!

Уилсън гледаше как самолетът набира с рев височина и се понася към хоризонта. „Номер двайсет и осем“ се спусна по поредната вълна, после следващата водна стена се разцепи при носа и полетя през палубата към него, блъскайки мокрото му изтощено тяло. Хелена отново беше изчезнала, а заедно с нея изчезна и усмивката на Уилсън.