Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Хелена изтича навън, но Йенсен ѝ препречи пътя.

- Разкарай се! - каза тя и се опита да го изблъска.

- Не биваше да ме заплашваш - прошепна ѝ той. Явно беше ядосан. - Ами ако Лорънс те беше чул?

- Махни се, Йенсен!

- Какъв ти е проблемът? — Той сграбчи ръцете ѝ.

- Ти си ми проблемът. Разкарай се!

- Защо не ми се обади?

- Казах ти. Между нас е свършено.

Отскубна се от хватката му и тръгна към двора. Баща ѝ беше навън и говореше по мобилния си телефон. Щом я видя, прекъсна разговора, бръкна в джоба си и извади малко оранжево шишенце успокоителни.

- За теб са.

- Няма да ги пия - сопна се тя.

- Трябва. Ще ти помогнат.

Стомахът ѝ беше свит на топка.

- Хапчетата не помагат.

Лорънс впери поглед в нея.

- Доктор Бенетсуд каза, че това лекарство...

Тя го прекъсна:

- Изобщо нямаш представа какво става!

Гледаха се напрегнато.

- Вече нямам нужда от хапчета - уверено заяви тя. - Виденията спряха.

Той я гледаше и мълчеше.

- Дай ми малко време - каза Хелена. - И ще видиш, че знам какво правя.

Лорънс неохотно прибра хапчетата в джоба си.

- Дойдох просто защото се тревожа.

Хелена гледаше към светлините в залива.

- Казах ти да не идваш.

Лорънс се намръщи.

- Хелена, днес сутринта си отвлякла пътнически самолет! Мъжът, с когото си била... ами, убил е полицай. И е сериен убиец!

Хелена си спомни виденията си и поклати глава.

- Не е убил никого.

- Така ли? Къде е самолетът?

Тя го погледна в очите.

- Направихме аварийно кацане в Чичен Ица.

- Аварийно ли?

- Да. Чу ме.

Лорънс я зяпна.

- Как така?

- Ами така. Самолетът остана без гориво и се разбихме.

- Ти... - Лорънс успя да млъкне навреме. - Знаеш ли колко ще ми струва това?

Атмосферата се изпълни с напрежение.

- Много съм разочарован, Хелена. Очаквах повече от теб.

Отговорът ѝ бе повече пресметнат, отколкото искрен.

- Съжалявам, татко. Нямаше време. Полицията беше по петите ни. Наистина не можех да направя нищо.

- Какво имаш предвид с това „по петите ни“?

Тя посочи към мрака.

- Мен и него.

Лорънс стисна ръката ѝ над лакътя.

- Да не си казала това отново! Чу ли ме? Ще те изкарат съучастничка! Господи, Хелена!

Тя издърпа ръката си.

- Добре. Разбрах те.

Лорънс набра някакъв номер по телефона си, без да спира да говори:

- Изобщо не е добре, Хелена. Но ти си добре, а това е най-важното. - Замисли се за момент. - Познавам Хенсън Манинг, собственика на „Тексас Еър“. Това наистина ще ми струва адски много!

Лорънс се отдалечи на няколко крачки - беше се свързал със Стела да я пита за прекия номер на Манинг.

Йенсен веднага дойде и попита тихо:

- Онзи направи ли ти нещо?

- Не - отсече Хелена.

- А каква е тази синина на лицето ти?

- Казах ти, нищо не ми е направил. - Тя продължи да гледа към водата.

- Ти си почти гола!

Хелена се обърна.

- Работата ти е да охраняваш баща ми. Аз вече не съм твой проблем.

- Не мога да повярвам, че си дошла тук... в този хотел. Това е нашият хотел.

- Господи, Йенсен! Откога си станал толкова сантиментален?

Лорънс приключи телефонния разговор и дойде при тях.

- Какво си шепнете двамата?

Без да обръща внимание на въпроса му, Хелена се обърна към водата. Лорънс проследи погледа ѝ и също се загледа към яхтклуба. Естир лаеше отвътре и драскаше по вратата.

- Кучето вътре чие е? - попита Лорънс.

- Ще го взема в Хюстън - отвърна Хелена.

- Кучето негово ли е? - попита Йенсен.

- На един човек от Бордърсвил. Джордж Уошингтън.

- И как се е озовало с теб? - попита Лорънс.

Един от бодигардовете дотича и докладва:

- Претърсихме навсякъде. Изчезнал е.

Йенсен погледна разтревожено към мрака.

- Съберете се всички. Искам да установите периметър около къщата. Стивънс да поеме главния вход. Вие двамата отзад. Не пускайте никой да припари тук, ясно ли е? - После се обърна към Лорънс. - Препоръчвам да се махаме веднага.

- Не. Ще изчакаме до сутринта - твърдо отвърна Лорънс. - Трябва първо да уредим нещата с полицията. Ще пренощуваме тук. - Обърна се към дъщеря си. - Хелена, трябва да отговориш на въпросите ми... на всичките ми въпроси.

- Ще говоря с управителя на хотела за допълнителна охрана - каза Йенсен. - Онзи побъркан все още се спотайва някъде наоколо. - Погледна многозначително Хелена. - Кой знае какво може да направи.

Хелена обаче вече знаеше отговора.

В далечината една червена светлина се раздвижи равномерно във водата.

Платната затрептяха, после тихо изплющяха и се напълниха с въздух. Яхтата се понесе към открито море. Уилсън най-сетне успя да си поеме дъх и загледа как искрящите светлини на хотел „Американа“ се плъзгат в мрака.