Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Калифорния, Америка

Връх Уитни, Сиера Невада

7 май 2081

11:12

6 дни преди опитното прехвърляне

Склонът бе покрит с гора от гигантски секвои. В сянката им цареше полумрак. Някои дървета бяха високи над петдесет метра, а стволовете им бяха с обиколка пет. Бартън каза, че били на повече от две хиляди години - най-старите и най-големите живи организми на планетата. Както винаги ученият беше превърнал излета им в поредния урок.

Лидерът на Меркуриевия екип вървеше с лекота по чакълената пътека. На всеки няколко минути спираше, подпираше се на щеката си и поглеждаше назад към Уилсън.

- Още малко - за пореден път каза Бартън. - Заслужава си, ще видите.

Бяха с планински екипи - бели комбинезони, раници, яркожълти планинарски жилетки, планинарски обувки. Макар да изглеждаше във форма, Уилсън бе плувнал в пот. Надморската височина - вече близо две хиляди и петстотин метра - започваше да се отразява на дишането му. Бартън пък изглеждаше така, сякаш са излезли на разходка в парка.

- Трябваше да ме предупредите, че ще е толкова трудно - изпухтя Уилсън. - Щях да откажа да дойда.

Бартън откачи бутилката от колана си и отпи глътка вода.

- Трябва да сте готов за неочакваното. Всичко се свежда до дисциплина и решимост да продължите напред - каза той и отново закрачи.

- Имаме само шест дни за подготовка - изстена Уилсън и огледа гората. - Не мога да повярвам, че ме домъкнахте тук.

Бартън се обърна, хвана го за ръкава и го помъкна напред.

- Още съвсем малко. - Погледна джипиеса на гърдите си. - По-малко от два километра.

- Това не ми се струва разумно използване на времето.

Бартън го пусна.

- Това е идеалното използване на времето.

Скоро излязоха от гората и тръгнаха по тясно пусто плато, което се издигаше на тераси към върха в далечината. Уилсън задиша по-леко, сякаш излизането на открито го беше освободило от затвор. Слънцето напичаше приятно гърба му.

През следващия половин час вървяха в мълчание.

Бартън пръв изкачи последния стръмен склон и стъпи на върха. От всички страни ги заобикаляха планински хребети, подобно на величествени храмове, извисили се към небето. Краката на Уилсън го боляха, докато преодоляваше последните няколко крачки, но след миг прекрасната гледка се ширна пред него и той ахна — това бе истинската природа в пълния ѝ блясък. Мястото наистина бе великолепно. Небето беше светлосиньо, без нито едно облаче. Широки реки прорязваха долините далеч долу. Горите около тях бяха тучни и зелени. Въздухът бе мразовит. Орел кръжеше високо над тях, улавяйки топлите течения.

Усещането беше божествено.

Бартън пое дълбоко дъх.

- Този планински масив е образуван от разлома Сан Андреас, който минава точно тук, под нас, където Тихоокеанската тектонична плоча се подпъхва под Северноамериканската. - Той посочи наляво. - Тихоокеанската плоча е там и бавно се измества на север. - После посочи надясно. - Северноамериканската пък е тук и се измества на юг. В резултат се получава всичко това. - На лицето му се четеше възхищение. - Живеем в чуден свят.

Последва мълчание.

- Уилсън, доведох ви тук, за да ви кажа най-ценния урок, който съм научил в живота си - каза накрая Бартън.

Уилсън го погледна.

- Винаги оставай съсредоточен върху положителното. Това е много важно. Изключително важно. – Бартън - дори не се беше задъхал - за пръв път му говореше на „ти“. - Умът ни не е устроен да се защитава от онова, което е вътре в нас. Черногледството е най-големият ни враг. Опитай се да останеш в настоящия момент, ако можеш. - Той се загледа в далечината. - Трябва да го направиш, ако искаш да успееш.

- Нима ме доведохте чак дотук, за да ми кажете това? - изуми се Уилсън.

Реакцията му не разсея Бартън.

- Няма смисъл от подготовка за подобна мисия, ако главата ти не е на правилното място. Обучението не струва нищо, ако нагласата ти е лоша. Трябва да бъдеш позитивен през цялото време - наблегна той. - Трябва да останеш в настоящия момент.

Уилсън захленчи като разглезено дете.

- Кажете ми, че не ме накарахте да измина четирийсет километра само заради това...

- Невеж глупак! - В гласа на Бартън се долавяше гняв. - Искам да внимаваш в това, което ти казвам! Искам да разбереш колко е важно! От значение е не онова, което си прочел или което си мислиш, че е важно - а как действаш на място. Затова сме тук. Ако подхождаш към мисията по същия начин, по който и към този преход, ще се провалиш!