Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- След като те видях какво правиш, ще повярвам на всичко - каза тя сериозно и застана до леглото с ръце на кръста.

Уилсън прочисти гърлото си.

- Трябва да нося слънчевите очила, защото съм уязвим, ако хората ме погледнат в очите. - Говореше съвсем прозаично. - Имам слабост, която подбужда другите да ме нападнат. Знам, че е трудно за вярване. - Потърка натъртеното си и насинено лице. - Защо според теб ядох пердах толкова много пъти през последните два дни?

- Сещам се за доста причини.

- Много смешно. - Уилсън се усмихна насила и продължи още по-сериозно: - Онези мъже в Чичен Ица ме нападнаха, защото ме погледнаха в очите.

На Хелена изведнъж ѝ призля, като си спомни ужасния побой, който беше понесъл. Никога не беше виждала подобно нещо.

- Как е възможно? - попита тя. - Нарочно се правиш на идиот, за да ме объркаш.

Уилсън я погледна в очите.

- Хората ме нападат. Това е.

- Тогава защо си свали очилата?

- Нямах избор - честно отвърна той. - Бяха се нахвърлили върху теб.

- Но... ако това е вярно, защо аз не те нападнах?

- Не знам.

- Няма никаква логика.

- Съгласен съм с теб.

- Защо ти се случва това? И защо точно сега?

Уилсън пое дълбоко дъх.

- Това, което ще ти кажа, е истината... - Той повдигна очилата си. - Аз съм част от експеримент, който се обърка.

Замълча, за да намери подходящите думи.

- Какъв експеримент? - подкани го Хелена.

- Пътуване във времето.

Тя се изсмя.

- Вярно е. - Беше очаквал, че тя няма да му повярва. - Когато ме пратиха назад във времето, малка част от мен се изгуби. Затова съм уязвим. Прехвърлянето ме лиши от един елемент и очите ми имат слабост. Когато поглеждат право в тях, хората изпитват непреодолимо желание да ме нападнат. Нарича се „тракеноидна реакция“. Генетично хората са програмирани да унищожават слабостта. Онези в Чичен Ица не бяха изключение.

- Тогава защо аз не те нападнах?

- Не знам. - Уилсън сви рамене. - Не зная достатъчно за реакцията.

Хелена замълча за момент, за да осмисли казаното. Да, това определено бе най-нелепото обяснение, което бе чувала. И въпреки това му вярваше.

- Казвам ти истината, Хелена. И знаеш ли какво? Дори не ми пука дали ми вярваш. - Уилсън отново се зае с храната.

Зашеметена, Хелена седна на леглото до него.

- Никой с целия си ум не би могъл да измисли подобна история. - Минаха няколко секунди. - Вярвам ти - искрено каза тя и го погледна. - Уилсън, съжалявам за начина, по който се държах. Просто ставам нервна, когато не зная какво става.

- Няма прости неща - рече той.

- Командир Висблат как се вписва във всичко това?

- Не знам.

- Значи не спиш с жена му? - попита тя за всеки случай.

Уилсън се изкиска.

- Не. Не спя.

- Е, поне това е добра новина.

Честно казано, Уилсън вече се чудеше дали е постъпил правилно, като ѝ бе казал истината.

- Едно е сигурно - решително заяви той. - Вече ти казах повече, отколкото би трябвало. Ти твърдеше, че искаш да знаеш какво става. Е, вече знаеш. И ако имаш късмет, скоро няма да ме има и ще можеш да се върнеш към нормалния си живот.

- Мога да ти помогна - предложи тя.

- Вече ти се натрапих предостатъчно.

- Ти се нуждаеш от помощта ми - твърдо заяви тя. - Не случайно между нас има връзка. Замислял ли си се за това?

Уилсън не го искаше - беше прекалено. Стана предпазливо от леглото и тръгна към дрехите си, спретнато сгънати на един стол. Кракът го заболя ужасно.

- Във всичко това са замесени сили, които не мога да контролирам. - Облече риза с надпис „Хотел Американа“ на джоба на гърдите. - Трябва да тръгвам.

Внезапно видя проблясване на фенерче отвън, изключи нощната лампа и стаята потъна в мрак.

- Имаме си компания! - каза той разтревожено, клекна и се взря през прозореца.

Хелена дойде при него и се вгледа в мрака, но не видя нищо.

- Активирай Опосум - прошепна Уилсън.

Светът се преобрази в степени на сивото и всички тайни, спотайващи се в тъмното, станаха явни. Няколко мъже - петима - се приближаваха бързо през безупречно поддържаната морава.

- Въоръжени са! - каза Уилсън. - Да се махаме оттук!

Хелена присви очи в сумрака. - Нищо не виждам.

- Петима са и идват насам. Просто ми повярвай...

Хелена набързо навлече панталоните си под халата и затъкна пистолета в колана си.

Уилсън тихо отвори стъклената врата към вътрешния двор и прошепна:

- Насам! - Мъжете вече се приближаваха до предната врата. - Бързо!

Внезапно отвън се чу приглушен глас:

- Хелена! Отвори!

Тя се обърна.

- Татко?!