Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Беше в безсъзнание, когато те изнесохме от колата - каза тя.

Уилсън забеляза синината на бузата ѝ и я посочи с преполовеното хлебче.

- Какво ти е на лицето?

- Нищо.

- Здравата загазихме, а?

- Да, нещо такова - каза тя. - Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става?

- Много е сложно... - почна Уилсън с пълна уста.

- Мисля, че и двамата ще се съгласим, че това е очевидно.

Дръжката на пистолета стърчеше от джоба на халата ѝ. Тежкото оръжие теглеше дрехата надолу и я разтваряше отпред. Почти половината от лявата гърда на Хелена беше оголена. Имаше прекрасна кожа — нещо, което Уилсън бе забелязал още при първата им среща. Той посочи и преглътна.

- Няма да е зле да си оправиш халата. Не че се оплаквам...

Внезапно смутена, тя се обърна, загърна халата си и върза колана по-здраво.

- Винаги ли ходиш въоръжена? - попита Уилсън.

Хелена го изгледа изпепеляващо.

- Ако сама не се погрижа за себе си, кой ще го направи?

- Интересен начин да гледаш на нещата.

- Стига си сменял темата! - избухна тя. - Искам да знам какво става!

На Уилсън му трябваше известно време, за да преглътне отново.

- Виж, вече ти казах - сериозно рече той. - Не знам как да ти обясня какво става.

- Ами опитай - изсумтя тя.

Мислите на Уилсън се върнаха към телефонния му разговор с мистериозния командир Висблат. Възможно ли бе някой наистина да е бърникал втория портал? За момент се разтревожи, но после си спомни съвета на Бартън: „Не позволявайте на никого да ви попречи да изпълните мисията си”.

Колкото по-дълго мълчеше Уилсън, толкова повече растеше раздразнението на Хелена. Накрая тя не издържа.

- За главата ти е обявена награда от един милион долара, Уилсън! Трябва да ми кажеш какво става, по дяволите! - Бузите ѝ пламнаха. - Господи! Днес едва не ни убиха. Поне ми обясни защо! Видях какво направи в онази пирамида. Видях те!

Уилсън отпи глътка вода. Вече беше чувал всичко това.

- Имаш ужасен характер, да знаеш.

- Заслужавам да чуя истината!

- Къде е Еетир? - попита Уилсън и се огледа за кучето.

Хелена затвори очи и се овладя да не избухне отново.

- Затворих я в другата стая - каза тя, внезапно изгубила желание да се разправя с него. - Едва не нападна едно момче от прислугата. Джордж беше прав - тя не си пада много по бели.

- Виж... - Чувството за вина загриза Уилсън. - Благодаря ти, че ме спаси - каза той искрено. - Наистина. Щях сериозно да загазя, ако не беше ти. Начинът, по който се справи с онези войници, беше изумителен.

Внезапно на лицето на Хелена се изписа болка.

- Така се справяме с грешките си - каза тя. - Развиваме се.

Уилсън се обърка.

- Какво искаш да кажеш?

Хелена се извърна.

- Нищо. - Заби поглед в пода. - Но ще ти кажа следното. Ако тогава знаех онова, което знам сега, нещата щяха да са различни.

- Какво щеше да е различно?

- Майка ми... щеше да е жива, ако не бях аз. - Погледна го в очите. Лицето ѝ беше безизразно, като изсечено от гранит, прекрасно в тъгата ѝ.

Уилсън реши да не задава повече въпроси. По-добре беше тя сама да реши дали ѝ се говори.

Хелена не разбираше защо се е разкрила така пред него. Единственият човек, пред когото бе говорила за майка си, беше д-р Бенетсуд. И то най-вече защото трябваше да го прави.

В този момент Уилсън осъзна, че не носи слънчевите си очила. За миг го обзе паника.

- Къде са ми очилата? - каза той и започна да рови в завивките. - Трябват ми.

- Защо винаги сменяш темата? - Хелена стовари юмрук върху леглото. - Аз бях честна с теб!

Уилсън сграбчи китката ѝ и я стисна.

- Не разбираш. Важно е.

- Ти си много, много сбъркан! - Хелена се освободи от хватката му, излезе и след секунди се върна с очилата му. Уилсън посегна да ги вземе, но тя се дръпна назад. - Не толкова бързо! Кажи ми защо трябва да ги носиш непрекъснато? Не е по лекарско предписание... и изобщо нямаш вид на човек, който се увлича по мода. - Доближи очилата към него, сякаш го дразнеше. - Ако случайно не си забелязал, навън е тъмно.

- Дай ми ги!

- Не! Кажи ми за какво са ти.

- Защо не опиташ отново да ме заплашиш с пищова си?

- Може и да го направя! - Хелена хвърли очилата на леглото и излезе ядосана от стаята.

Уилсън си ги сложи с огромно облекчение и се просна на леглото. От съседната стая се чуваше бръмчене на сешоар. Изведнъж се засрами от начина, по който бе реагирал. Сешоарът най-сетне спря и Хелена влезе пак. Косата ѝ бе като блестящо злато.

Уилсън заговори още преди тя да успее да отвори уста.

- Ако ти разкажа всичко, няма да ми повярваш.