Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Отвори веднага!

Хелена се обърна към Уилсън.

- Всичко е наред. Това е баща ми.

Вратата отлетя с трясък и някой светна лампата в антрето. Ярката светлина заслепи Уилсън. Въоръжените мъже нахълтаха във вилата.

- Чакай, татко! - извика Хелена. - Чакай!

В съседната стая Естир се разлая яростно.

Хелена веднага позна първия мъж, който влезе тичешком през вратата. Познаваше до болка тази гъста черна коса, късо подстриганата тъмна брада и пронизителните тъмни очи. Йенсен Хемингуей!

- Спрете! - изкрещя тя. - Спрете!!!

- Имаш много да обясняваш - изръмжа Лорънс. Дъщеря му беше почти гола, халатът едва я прикриваше. Лорънс зърна и някакъв мъж - непознат мъж - във вътрешния двор.

- Ето там... хванете го! - извика той. - Бързо! Хванете го!

Хелена се опита да им препречи пътя, но Йенсен бе прекалено бърз и успя да я сграбчи през кръста и да я дръпне настрани.

- Той е приятел! - извика Хелена.

Тримата бодигардове профучаха покрай нея и Хелена осъзна, че Уилсън е загазил. Щяха да го хванат и да му махнат очилата.

- Бягай! - изкрещя тя.

Полуослепеният от светлината Уилсън я чу и се запрепъва по тревата около плувния басейн.

Йенсен я държеше здраво.

- Пусни ме - изсъска Хелена. - Пусни ме или ще кажа всичко на баща ми!

Йенсен моментално я пусна. Хелена се дръпна, извади пистолета и го насочи към отворената врата и нощното небе. Гърмежът бе толкова силен, че имаше чувството, че тъпанчетата й ще се пукнат.

- Спрете, казах! - изкрещя Хелена.

Бодигардовете замръзнаха. Уилсън изчезна в мрака.

Естир се разлая още по-яростно.

Лорънс сложи ръка на рамото на дъщеря си.

- Какво правиш? - Взе пистолета от ръката ѝ и загърна халата ѝ. - Връщаш се с мен в Хюстън, госпожице. Без никакви възражения! - Обърна се към хората си. - Е... хванете го!

Хелена изгледа гневно баща си.

- Той не е направил нищо лошо...

- Полицията го издирва!

- Той е невинен!

- Ти отвлече самолет, Хелена! Здравата си загазила.

- Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш...

- Хелена, седни! - каза баща ѝ. - Успокой се.

- Как ли пък не! - Тя ядосано влезе в спалнята и затръшна вратата. Трябваше ѝ време, за да осмисли нещата.

Лорънс се обърна към Йенсен и нареди:

- Пази я. Да не излиза никъде!

Уилсън изкуцука по пясъка и нагази в топлите води на Мексиканския залив. Бедрото го заболя още повече, солената вода сякаш хапеше раната му. На един от кейовете беше завързана лъскава платноходка. Тя изглеждаше най-добрата му възможност за бягство, стига да успееше да доплува до нея.

Зад него лъчът на фенера се плъзна по пясъка. Уилсън нямаше друг избор освен да се гмурне под вълните.

Как беше възможно Уилсън да е пътешественик във времето?

Хелена се погледна в огледалото. Как беше възможно това? Вгледа се в лицето си и реши, че не прилича на нищо. Толкова много събития за толкова кратко време... а сега Уилсън беше изчезнал. Беше изчезнал! Само при мисълта за това сърцето ѝ се свиваше. Беше се привързала към него и силата на емоциите ѝ я изненада. А ето че сега той просто бе изчезнал от живота ѝ. Направо не можеше да проумее защо се чувства така самотна.

Баща ѝ беше дошъл в опит да постъпи правилно, естествено - и всичко се беше обърнало с главата надолу. В един момент тя тъкмо беше на прага да разбере себе си, а в следващия баща ѝ беше нахълтал и бе съсипал всичко. А и Йенсен... Хелена знаеше, че е бесен заради хотела, който беше избрала.

Йенсен Хемингуей беше най-довереният бодигард на Лорънс. Вината, че се беше забъркала с него, си беше изцяло нейна. Трябваше да е по-разумна. Бяха любовници обаче повече от две години, а баща ѝ дори не подозираше. Хулия знаеше истината, но се бе заклела да пази тайна. Йенсен и Хелена бяха обсъждали обстойно положението - един дявол знае как щеше да реагира Лорънс, ако научеше за връзката им. Това я беше забавлявало, но сега ѝ се струваше усложнение, без което определено можеше да мине. Нещо в нея бе продължило напред, беше съзряло.

Олюля се и се вкопчи в мраморния умивалник - познатата червена мъгла я обгърна. Пак имаше видения. Уилсън беше в беда!

Мракът беше изчезнал. Как бе възможно това?

Уилсън плуваше към някаква яхта. И се давеше! Не! Успя да стигне до яктата и с последни сили се изкатери на задната палуба. Яхтата се казваше „Номер двайсет и осем“. Високата мачта се извисяваше над него, на върха ѝ светеше червена светлина. Уилсън погледна към брега...

И видението изчезна.

Хелена се опита да го върне, но безуспешно.