Кристофър Райд - Последната императрица

- Единственото важно е мисия Ездра да бъде завършена - тихо рече Уилсън. - Знаеш колко голям е залогът.

- Г. М. има още пет месеца, преди да се оттегли. Дотогава мисията отдавна ще е приключила. - Професорът пусна още една въздишка. - После ще трябва да си търся нова работа.

- Пак можеш да работиш за мен - отвърна Уилсън. - Ще се захванем с нещо заедно.

- По начина, по който я караш, ти остава не повече от седмица живот. - Професорът изведнъж се сепна. - Чакай, хрумна ми нещо! Можем да работим за Джаспър. Доколкото си спомням, при последната ви среща го нарече „хлъзгав паразит“ и „отрепката на земята“. Много те бива с хората.

Уилсън стана от стола си.

- Не се безпокой, помня какво стана.

Професорът поклати глава.

- Джаспър ще те изхвърли оттук веднага щом му се отвори възможност.

- Чудесно - отвърна Уилсън. - И без това ми е дошло до гуша от това място. - Той потърка брадичката си. - Но все имам чувството, че Г. М. е замислил нещо. Неслучайно гледаше към мен.

Професорът се разсмя.

- Толкова е дърт, че сигурно не е можел дори да те види!

- Смей се колкото си искаш - отвърна Уилсън. - Казвам ти, замислил е нещо.

Сан Франциско, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Сграда „Меркурий", етаж 2

21 юни 2084 г.

12:50 ч. местно време

63 дни преди началото на мисия Ездра

Почти два часа по-късно Уилсън стоеше в работната стая на директорите и очакваше пристигането на Андре и Рандъл. Мразеше работните срещи на Андре - от негова страна всичко беше по график и следващите трийсет минути със сигурност щяха да са загуба на време.

Едната стена на просторното помещение беше изцяло стъклена и откриваше панорамен изглед към тучната зелена трева, простираща се до хоризонта. Огромни калифорнийски секвои, някои високи над 100 метра, образуваха прохладна сянка над потъналите в зеленина смърчове и борове. Под тях имаше гъст, процъфтяващ свят от храсталаци, дръвчета и папрати. Гората отвън бе прочута като последният хабитат на Brachyramphus marmoratus, красива дребна морска птица, която гнездеше единствено в старите гори в района. Уилсън никога не я беше виждал, но други служители на „Ентърпрайз Корпорейшън“ твърдяха, че от време на време са зървали по някоя птичка.

Спомни си, че навремето това бе кабинетът на Бартън Ингърсън, но след като той си бе отишъл, нещата се бяха променили. Черният гранитен под бе сменен с полиран бял мрамор; шестоъгълната заседателна маса бе изчезнала и на нейно място се мъдреше по-голяма правоъгълна, изработена от бял бук. Кръгът удобни сини кушетки бе сменен от бежови кожени канапета за трима души; прозрачното стъкло на вратите вече беше матирано. Емблемата на „Ентърпрайз Корпорейшън” беше изчезнала от стената наред с бюрото и директорския стол на Бартън. Желанието за нов старт е разбираемо, помисли си Уилсън, но изглеждаше, че екипът по интериорен дизайн бе получил нареждане да промени всичко. Все едно Бартън никога не е стъпвал на това място; сякаш споменът за него можеше да се заличи толкова лесно, колкото да се махне логото от стената.

Уилсън погледна към вратата на банята в другия край на кабинета. Именно там за първи път беше научил за своята мисия назад във времето - мисия Исая. Бартън го бе замъкнал в малкото помещение да му каже за невероятното пътешествие, на което му предстоеше да потегли. Ама че странно място да научиш подобна новина - до тоалетната от черен порцелан. Сега му изглеждаше смешно, но тогава му се стори като пореден знак колко абсурдни бяха твърденията на Ингърсън. И въпреки това всичко, предречено от Бартън, се оказа истина. Всичко... че и отгоре.

Постигането на такива фантастични неща - да пътува във времето и да изпълни мисията си - би трябвало да изпълни Уилсън с чувство за удовлетвореност отвъд представите му. А ето че се случи точно обратното. Чувстваше се празен, безнадежден и сам. Сякаш пътешествието му бе отнело нещо от него, което бе невъзможно да се замести. Всичко, на което се беше наслаждавал преди, сега му се струваше банално. Емоциите му бяха тежки като мокър цимент, макар че умът му бе остър - смъртоносна комбинация в толкова много отношения. Не чувстваше нещата така, както навремето, и затова търсеше начин да компенсира тази недостатъчност с поемането на все по-екстремни рискове.

Отначало си угаждаше с финансовото възнаграждение за успеха си. Купи си яхта, както си бе обещал, и планираше околосветско плаване. Но мечтата продължи само няколко седмици - реши, че вече е прекарал предостатъчно време сам. След това се насочи към наркотиците и безразборните връзки - това запълни пустотата само за три месеца. Сега го теглеше към вдигащи адреналина забавления като скоковете, скалното катерене и летенето с реставрирания „Тайгър Мот“ от частната му писта в края на пустинята Невада. Но нещата напоследък не вървяха по план и накъдето и да се обърнеше, намираше неприятности. Професор Оутър като че ли беше прав в предсказанието си, че с това темпо вероятността за оцеляването на Уилсън не е висока - ако не беше омега програмирането му, последствията от нуждата да изследва границите на възможното със сигурност вече щяха да бъдат фатални.