Кристофър Райд - Последната императрица

Уилсън беше особено предпазлив, когато професорът говореше за омега програмирането му. Те бяха единствените двама души на планетата, които знаеха за необичайните му способности, и Уилсън възнамеряваше това да си остане точно така.

Професор Оутър беше в началото на петдесетте и трудно можеше да се нарече красавец. „Непрекрасен“ беше терминът, с който го описваше Уилсън. Рошавата му черна коса, прошарена с бели косми, стърчеше във всички посоки, сякаш беше бръкнал в контакт. Късото му тяло подчертаваше шкембето му, ръцете му бяха малки, с добре поддържан маникюр. Алберт Айнщайн беше безпрекословният идол на Оутър и приликата между двамата учени беше поразителна. Имитирайки Айнщайн, Оутър винаги носеше едни и същи дрехи - син панталон, бяла риза и маратонки „Найки". Имаше по седем комплекта от всичко. Професорът цитираше Нобеловия лауреат, твърдейки, че така всеки ден прави едно емоционално заредено решение по-малко, а през годините тези милиарди мисловни процеси могат да се използват за нещо далеч по-смислено.

Уилсън и професор Оутър бяха приятели от повече от десет години. Бяха се запознали в университета в Сидни. С докторат по неврология, професорът беше виновник за омега програмирането на Уилсън. Незаконната процедура активираше част от мозъка, известна като „божествената кутия", чрез бомбардиране с високочестотен ултразвук. Идеята беше хрумнала на Оутър, след като прочете статия за радист от военноморските сили, който поради повреда в оборудването бил изложен на случайно кодирани ултразвуци в продължение на три месеца по време на плаване. В резултат морякът открил, че оздравява сто пъти по-бързо от обичайното. Военните започнали проучвания, но Световната здравна организация бързо се намесила и забранила всякакви церебрални тестове върху божествената кутия с довода, че е много опасно.

Като истински самозван гений, професорът продължи проучванията на военните - и резултатите се оказаха направо поразителни. С гласова команда Уилсън можеше да отмени работата на собствената си нервна система, което имаше две ясни преимущества. Паметта му стана почти непогрешима и тялото му можеше да се възстанови само за часове, докато на нормален човек щяха да са му нужни много седмици.

Професорът наистина беше гений, но бе чудат и нестандартен; неуморният му ум непрекъснато скачаше от една тема на друга, много от заключенията му бяха пропити е конспиративни теории или неудовлетвореност. Но иначе беше забавен - Уилсън му признаваше поне това - и около него никога не беше скучно. И което бе най-важното, професорът час по час проявяваше невъобразима находчивост, а за подобни моменти чакането си заслужаваше. Подобно на много големи приятелства, двамата бяха различни почти във всичко, но сега не този проблем спъваше отношенията им, а растящото разочарование на Уилеън от собственото му място в света и несигурността му относно бъдещето.

- И как точно изгубих парашута си? - попита Уилсън.

Професор Оутър се усмихна.

- Мислиш си, че всички ме мразят, но не е така. Имам верни шпиони, които те държат под око.

- Сериозно, как разбра?

- Ти ми кажи истината. Тогава и аз ще ти кажа. Това е предложението.

В този момент Г. М. и Джаспър Тредуел се появиха на сцената и над 3500 души в аудиторията се изправиха на крака и избухнаха в спонтанни аплодисменти. Двамата Тредуел пристигнаха точно навреме и образите им цъфнаха на двата 20-метрови екрана, увиснали над тях. Уилсън също се изправи и издърпа професор Оутър. Служителите и постоянните контрактори бяха задължени да присъстват на изявленията на компанията, но професорът предпочиташе да иде в ада, отколкото да танцува под звуците на такава предвидима корпоративна музика. В резултат той беше единственият, който не аплодираше.

Г. М. излезе на сцената в алено „Сегуей ПТ“ - захранвано с електричество двуколесно средство за придвижване с автоматичен баланс. Истинското му име беше Годфри Мартин Тредуел, той бе изпълнителен директор, председател на борда и главен акционер на „Ентърпрайз Корпорейшън“. За всички освен за жена си Годфри Мартин беше известен като Г. М.; на възраст над 120 години, той беше начело на компанията в продължение на повече от седем десетилетия. И тези десетилетия определено бяха период на просперитет. Именно Г. М. бе превърнал „Ентърпрайз Корпорейшън“ в онова, което тя бе днес - най-голямата и най-печеливша компания в света.

„Изглежда наистина стар“ - помисли си Уилсън. Като че ли никакви пари и вървящата с тях наука не бяха в състояние да спрат процеса на стареене. Носеха се слухове, че Г. М. всеки ден се подлага на две преливания на соматични стволови клетки, за да поддържа качеството си на живот. Въпреки това резултатите трудно се забелязваха. През трите години, откакто Уилсън за първи път се срещна с лидера на „Ентърпрайз Корпорейшън", той бе остарял значително.