Кристофър Райд - Последната императрица

„Омега командата...“ Думите „Активирай Славей“ се отрониха от устните на Уилеън и усещане за топлина изпълни цялото му тяло, сякаш във вените му потече гореща вода, започвайки от гърдите и плъзвайки навън до върха на пръстите на ръцете и краката му. Съзнанието му моментално се проясни и той посегна към гърдите си и издърпа връвта.

Намираше се само на четиресет и пет метра от дъното на каньона.

Водещият парашут изскочи от раницата, тялото му рязко се преметна при изпъването на въжетата и основния парашут. Найлоновият балдахин се отвори и въздушните клетки се издуха с пукот. Скоростта на Уилсън значително намаля, но въпреки това той се удари в земята с такава сила, че дробовете му останаха без въздух. Без да може да овладее положението, отскочи от каменистото дъно, повлечен от неуправляемия парашут, и блъсна глава в огромна канара, след което полетя с краката напред в широката десет метра река Колорадо.

Щом регистрираха водата, ремъците на Уилсън автоматично се освободиха и парашутът отлетя настрана.

Заради командата „Славей“ Уилсън не изпитваше болка; съзнанието му бе ясно, мислите - подредени и логични. Силното течение го повлече и той се озова изцяло под вода, без да е сигурен къде е горе и долу. Напълно спокоен, се отпусна в кафявата бързо течаща река и зачака. Бавно свали каската и я пусна във водата. Ако не си поемеше скоро дъх, със сигурност щеше да се удави. Усети как сърцето му започна да бие все по-бавно и по-бавно. Къде беше повърхността?

„Дръж се - каза си той. - Без паника.“

Коляното му закачи нещо. Там трябваше да е дъното на реката. Като си представи обстановката, Уилсън издиша малкото въздух, останал в дробовете му, потъна още повече, сви се на кълбо и се оттласна нагоре от твърдото дъно. С абсолютно изпънато тяло той се понесе към все по-ярката светлина, докато не се озова на повърхността и пое първата си глътка въздух за повече от минута. Напълни дробовете си с въздух, потопи се непосредствено под повърхността и заплува колкото се може по-бързо, докато не стигна до калния бряг. Летаргично измъкна очуканото си тяло на твърдата земя. обърна се по гръб - все още наполовина във водата - и издиша.

Кръв течеше от десетки драскотини по лицето и врата му.

Реши, че е време да се връща в „Ентърпрайз Корпорейшън“. После поклати глава.

„Ама че безумна мисъл в момент като този.“

Погледът му се насочи към ослепителната ивица пустинно небе високо над него. За трети път през последния месец се беше разминал на косъм със смъртта.

- Какви ги върша, по дяволите? - промълви той.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Аудиторията в централата на фирмата

21 юни 2084 г.

10:55 ч. местно време

63 дни преди началото на мисия Ездра

- Аз също имам специални способности - каза професор Оутър.

Уилсън погледна към дребния мъж, който седеше до него.

- О, нима?

- Да. Екстрасенс съм - прошепна той. - Вчера си имал неприятности при скока. Казах ти, че е прекалено опасно.

- Внимавай - каза Уилсън и посочи към сцената. - Знаеш колко сериозно вземат тези пчелички изявленията на компанията.

Двамата седяха на първия ред на главната аудитория, отдясно на сцената. Повече от 3500 служители бяха заели всички налични места в огромното амфитеатрално помещение. Макар и многобройна, тълпата беше невероятно смълчана и във въздуха се чуваше само тихо мърморене.

Уилсън изглеждаше добре; само двайсет и четири часа след скока му в Големия каньон по лицето и ръцете му нямаше нито една драскотина. Носеше черно дълго сако, черни панталони и черни, лъснати до блясък обувки. Яката на сакото беше висока и твърда. Дрехите бяха от неопамук - дишаща еластична материя, която никога не се мокреше, дори ако на главата ти се изсипе цял потоп. И никога не се цапаше, като в същото време си оставаше мека и гладка на допир. На ревера му имаше значка на Меркуриев лейтенант - съветник на Меркуриевия екип, подчинен на Меркуриевия командир Дейвин Чан и неговия пръв помощник - Меркуриев тактик Андре Стайнбек.

- Разбрах, че си изгубил парашута и каската си - шепнешком продължи професор Оутър. - Дрехите ти станали на кървави парцали. Нещата са тръгнали зле както обикновено, а?

Уилсън се наведе към него.

- Нима ти изглеждам така, сякаш съм имал неприятности?

Отговорът беше не по-малко сериозен.

- Това как изглеждаш не ми говори нищо. - Професорът се приближи още повече и зашепна едва чуто. - Най-вероятно си се излекувал. - След като не получи отговор в продължение на няколко секунди, той изсумтя разочаровано. - Напоследък нищо не споделяш.