Кристофър Райд - Последната императрица

С всеки изминал ден Уилсън се чувстваше все по- огорчен и лишен от съдържание. Но все пак едно нещо го караше да продължи нататък - мисията на Рандъл Чен в миналото, мисия Ездра. По някакъв начин тя представляваше единствената ярка звезда в иначе непрогледната нощ. Мисията отново доказваше на Уилсън, че времето наистина е еластично... и че може би един ден ще си върне онова, което бе изгубил. Разбираше, че Бартън никога няма да се върне, за да му бъде ментор, и че може би никога повече няма да види Хелена, колкото и да му се иска. Но въпреки това, противно на всякаква логика, част от него все още се надяваше. Бартън ясно бе изразил вярата си, че съдбата сама по себе си води всички крайни резултати. Че ако човек умре, значи е трябвало да умре.

Надзирателите бяха просто инструменти в по-голямата тъкан на съдбата и трябваше да изиграят ролята си. Не можеха да контролират резултата, а само да му позволят да се случи. Бартън вярваше, че отделният човек не е в състояние да намери собствената си съдба и че трябва да се позволи на съдбата да го намери. И нещо по-важно, че човекът трябва да е готов да я приеме.

Уилсън видя отражението си в обърнатия към гората прозорец и гледката внезапно го шокира. Беше облечен в черния костюм на Меркуриевия екип, толкова официален и подобаващ - всичко, което самият той не беше. Толкова неща са се променили, помисли си той. Виждаше отражението си, облечено в костюм, запазен единствено за най-умните и най-дисциплинирани хора на планетата. А ето че той самият носеше същата униформа. Това беше нелепо. Как е могло да се случи? Как е възможно всичко да се обърка така? Когато Бартън ръководеше Меркуриевия екип, те носеха бели костюми, които бяха много по-неофициални. Дори емблемите на реверите им бяха различни. Сякаш всичко на това място се бе превърнало в нещо друго - в това число и самият Уилсън - и нищо никога нямаше да е същото.

Вратата се отвори и младият Андре Стайнбек влезе в стаята, облечен в черен костюм като на Уилсън; единствената разлика бе, че табелката на ревера му го отличаваше като тактик - втори по старшинство в екипа.

- Ама че изненада, господин Даулинг. Отново сте дошли навреме - каза Андре.

Уилсън се усмихна престорено.

- Да. Изумително, нали?

Андре Стайнбек беше най-младият тактик в историята на Меркуриевия екип. Достигнал ранга едва на шестнайсет, тийнейджърът бе изиграл ключова роля при прехвърлянето на Уилсън в плазмено състояние по време на мисия Исая. С коефициент на интелигентност над 185 точки, техническият му гений и експертизата му в областта на системите за прехвърляне беше безценна. Ако имаше недостатък, той бе липсата на зрялост, която в съчетание със силната вяра в себе си водеше до арогантност към „по-неинтелигентните“ от него. Вече почти на двайсет, по меките му бузи имаше намек за младежки пъпки, а тъмната му коса беше щръкнала нагоре с помощта на гел. Кльощавото му бледо тяло бе понапълняло през последната година и вече можеше да влезе в категория петел. Уилсън не харесваше особено Андре, но това не беше от значение за младия Меркуриев тактик. Единственото, което го интересуваше, беше кариерата му.

- От чисто любопитство, мога ли да попитам каква е причината за тази внезапна точност? — поинтересува се Андре.

- Нямам за какво друго да живея - иронично отвърна Уилсън.

Андре го изгледа неразбиращо, без да е сигурен какво точно означава отговорът - но не си направи труда да попита.

- Разбирам - рече той и продължи енергично към заседателната маса.

Уилсън често закъсняваше за срещите, но през последния месец бе успял да промени навиците си. Запита се разсеяно дали това има нещо общо с трите разминавания със смъртта през същия период. Първо беше разбил своя „Тайгър Мот“ - самолетът изгуби лявото си долно крило, когато не успя да го изведе от свредела, в който го бе вкарал на твърде малка височина. Преди две седмици пък, докато се спускаше с въже, един от клиновете се беше освободил от отвесната скала на Тейбъл Маунтин край Кейптаун в Южна Африка. Уилсън беше катерил високите 1000 метра отвесни стени повече от два дни, когато всичко отиде по дяволите. Падна от 30 метра височина на скален корниз, но въпреки това - благодарение на способността да се възстановява - успя да се отърве. А вчера беше направил почти фаталния си скок в Големия каньон.

Някаква перверзна част от него знаеше, че ще продължи да изкушава съдбата, сякаш за да докаже на себе си, че не може да бъде убит. Колкото по-опасна беше задачата, толкова по-голяма бе нуждата му да се заеме с нея. Но рано или късно, независимо колко големи бяха способностите му, късметът му щеше да свърши.