Кристофър Райд - Последната императрица

Спомни се как бързаше по улиците с американските морски пехотинци сред воя на десетки хиляди местни, скупчили се по тротоарите, които проклинаха прадедите на войниците и крещяха други ругатни. И макар че беше защитен от мъже с готови за действие пушки и щикове, се страхуваше за живота си и беше повече от щастлив, когато капитан Макала ускори маршовата стъпка, щом приближиха посолството. Уилсън успя да различи отделни боксьори в тълпата, облечени в своите бели костюми с червени ленти на китките и глезените. На главите си носеха червени шалове, а на гърдите им с червено беше изписан китайският символ Фу, означаващ „щастие“.

Колко иронично, помисли си той.

Омразата, показвана от множеството, беше невероятно силна. Дори докато стоеше на територията на британското посолство, на суверенна британска почва, той я усещаше като бръмчене в топлия вечерен въздух.

Уилсън бръкна в джоба си и извади кристалния съд, който му бе дала Минерва - беше се прехвърлил успешно с него от бъдещето и не показваше признаци на разпадане. Мина му мисълта да го хвърли през източната стена в зловонния Нефритен канал, но от градините долу се разнесе глас и го откъсна от мислите му.

- Хайде, Уилсън, закъсняваме за вечеря!

Беше капитан Макала.

Уилсън пусна стъкленицата обратно в джоба си, сложи си сакото и забърза надолу по стълбите.

Резиденцията на посланика представляваше великолепна китайска сграда на три етажа със зелени керемиди, които показваха високия статус на обитателя ѝ. Отвън, под портика с колонада, струнен квартет свиреше класическа музика. Трима господа и една дама с цигулка изпълняваха Бетовен, при това доста добре. Огромните врати се отваряха към просторна бална зала, в която се бяха събрали най-малко четиресет мъже от всички националности, облечени в черни фракове или парадни униформи. Жените бяха около двайсет и пет и носеха разкошни рокли в пищни цветове; много от тях имаха украсени ветрила, с които да се разхлаждат. Китайски сервитьори в бели костюми обикаляха залата със сребърни подноси с изстудено шампанско и сандвичи. Помещението бе осветено от сто или повече газени лампи, чието трептене подчертаваше височината на тавана. Навън в градината най-малко два пъти повече розови китайски фенери от хартия висяха по дърветата.

Уилсън остана най-изненадан от доброто настроение и спокойствието на гостите - сякаш изобщо не знаеха за положението извън стените.

Капитан Макала поведе Уилсън към сър Клод Макдоналд, британския посланик в Китай. Уилсън имаше точна представа за него и репутацията му. До сър Клод стоеше внушителният брадат американски посланик Едуин Конгър, ветеран от Гражданската война и бивш конгресмен, на когото бе подчинен капитан Макала.

- Доколкото разбирам, сър, вие сте причината толкова много войници да са тук, за да ни охраняват - вместо поздрав каза сър Клод. Той беше гладко избръснат, с осанката на военен, трийсет и пет годишен, с дълъг засукан и фиксиран с восък мустак, стърчащ доста извън ширината на ушите му На гърдите си имаше цели шест награди, сред които Египетският медал за службата му там, както и Отличието на кралица Виктория, което го обозначаваше като посланик.

- Изкарахме късмет, че се добрахме дотук - отвърна Уилсън, докато си стискаха ръцете.

- Казват, че прашните бури около Тиендзин са отвратителни - рече сър Клод. - Чух един офицер да предупреждава, че предстои цяла седмица кашляне.

- Прашните бури бяха последната ми грижа - отвърна Уилсън.

- Трябваше да ни предупредите - каза Конгър, чийто американски акцент определено не се вписваше тук. Той стисна силно и енергично ръката на Уилсън. - Ако го бяхте направили, щяхме да организираме монументално празненство за всички войници.

- Сега не е време за партита - сериозно рече Уилсън.

- Писмата, които получихме от генерал-лейтенант Гейзли и вицеадмирал Сиймор, преливат от хвалебствия за способностите ви на водач и авторитета ви - добави сър Клод. - Наричат ви дар от Бога.

- Просто са скромни - отвърна Уилсън. - Подобно на всички лидери на Съюза на осемте нации, те виждат не по-зле от мен опасността, надвиснала над Китай.

- А вие споделяте ли страховете им? - попита сър Клод.

- Сега Пекин е по-опасен за нас, отколкото когато и да било - каза Уилсън. - По-опасен от всяко друго място на света, бих казал.

- Да се надяваме, че преувеличавате и вкарвате мелодрама, но определено сме благодарни, че доведохте толкова много войници със себе си - каза Конгър.