Кристофър Райд - Последната императрица

- По твое предложение! - отвърна кипналият от гняв Рандъл. - Никога не съм пожелавал нито една от онези жени! Винаги съм искал единствено теб.

Цъ Си изпуфтя и се извърна.

- Беше разсеян от удоволствията им. Прощавам ти това, но не приемам обвинението, че загубата на Корея е изцяло по моя вина. - Тя се загледа към блещукащите звезди. - А навремето можеше да четеш бъдещето, Синьо око. Уви, тези дни вече ги няма.

- Казах ти - взе да се защитава Рандъл. - Минаха десетилетия и се промениха толкова много неща. Вече не мога да разчитам всички аспекти на бъдещето. Изменихме историята така, както ни се харесва, и с това силите ми намаляват.

- Възможно ли е пиенето от Дървото на живота да е замъглило прозренията ти? Ако престанеш, може би отново ще можеш да виждаш бъдещето.

- Няма да отговарям отново на този въпрос - заяви Рандъл. - Вече ти казах, ние променихме историята. Сега бъдещето пред нас е неизвестно... това е единствената причина.

- Но ти имаш други умения - каза Цъ Си, загледана някъде в далечината. - За твой късмет.

Гневът на Рандъл беше достигнал до точката на избухване, но успя да го сподави.

- Не желая да споря вече по този въпрос, императрице. Залогът е прекалено голям. Като Учител ти доведох най- великата армия, съществувала някога. - Той гордо изпъна рамене. - Аз го направих! Боксьорите вярват, че са неуязвими заради мен! Те мразят западняците заради мен - пропагандата ми извърши чудеса. Съветвам те да не забравяш тези факти, императрице. Моята мъдрост е причина армията на боксьорите да не побегне от тази битка, както направиха онези страхливци от имперската армия в Корея.

Цъ Си се вгледа в Рандъл.

- Ти си наистина красив и силен мъж, любими. И си прав, глупаво е да се спори. Заедно ще съчетаем силите си и ще освободим страната от тези чуждоземни нашественици веднъж завинаги. И когато армиите ни сеят унищожение, Цин ще бъдат признати за безусловни господари на вселената, както и трябва да бъде.

- За да постигнем тези достойни цели, императрице, трябва да се вслушаш в тревогите ми. Трябва да се приготвим да превземем Тиендзин и да увеличим силите, защитаващи пътя от морето. Зная, че ти се струва прекалено, но трябва да се погрижим никога вече да не бъдем изненадвани и да не допускаме чуждоземен войник да стъпва в Пекин. - Рандъл въздъхна. - Не знам защо, но още се тревожа, че нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат.

В този момент пълната луна се появи от ивицата облаци точно над покривите на юг и обля със сребристата си светлина церемониалния двор.

- Ще се вслушам в съвета ти, любими - отвърна Цъ Си. - Ние сме силни по дух и по численост. Не бива обаче да си позволяваме това да ни успокоява. В никакъв случай. - Дланта ѝ се плъзна по бузата на Рандъл. - А сега... нека влезем вътре да те освободя от теглото ти. Това е най-малкото, което мога да направя за Първия боксьор.

Пекин, Китай

Татарският град

Британско посолство

20:46 ч. местно време

31 май 1900 г.

Давайки си сметка, че това е идеалната възможност да се срещне със служителите от посолството, Уилсън изтупа костюма си и облече чиста риза. Китайските прислужници бяха лъснали така ботушите му за езда, че можеше да се огледа в тях. Беше изтощен от дългото пътуване, но въпреки това грижливо върза предложената му бяла папийонка и среса косата си назад. Жегата тази вечер беше толкова силна, че изобщо не му се искаше да си слага сакото, така че го преметна през ръката си и тръгна към вратата.

Излезе на верандата на втория етаж и огледа територията на посолството. Знаеше, че високите стени ще осигурят най-добрата защита в сравнение с всички останали представителства. На запад се намираше имперският каретен парк, просторно открито пространство само с няколко постройки. А зад източната стена минаваше вонящият Нефритен канал, така пълен с болести и отпадъци, че никой не можеше да го пресече. Дори оттук Уилсън можеше да подуши отвратителното зловоние на водата.

Докато пълната луна се появяваше зад ивицата облаци малко над хоризонта, той чу слабите звуци на струнен квартет, свирещ някъде в далечината.

Почти не можеше да повярва, че най-сетне се намира в Пекин от 1900 г. Обърна се на запад и сърцето му се разтуптя по-бързо при мисълта за Рандъл Чен, който се намираше на по-малко от три километра от това място, зад тъмночервените стени на Забранения град. Уилсън знаеше, че Рандъл ще се разтревожи от докладите за 350 въоръжени войници от шест държави, влезли с бърз марш в града през портата Чъенмън.