Кристофър Райд - Последната императрица

Мълния освети за миг тъмното небе и пред Уилсън се разкри картина, която се надяваше да е просто кошмар. Едната фигура беше на Г. М., облечен в дълъг бял шлифер и тътрещ крака по настилката, като се подпираше на бастуна си. Минерва вървеше до него в дълго алено палто, вдигнала чадъра над главите им.

Рандъл забеляза реакцията на Уилсън и се обърна към вратата.

- Господи! Само това ни трябваше - изтърси Уилсън. Той сграбчи Рандъл за ръкава и го придърпа към себе си. - Слушай внимателно, много е важно - каза с ужасно сериозен тон. - Г. М. не знае за изтеглената дата на прехвърляне. И това трябва да си остане така. - После го пусна и небрежно постави ръка върху крилото. - Не бива да казваш и дума, нито да намекваш по някакъв друг начин за променения график. Ще ме слушаш, каквото и да каже Г. М.

Рандъл кимна едва забележимо и Уилсън трябваше да приеме, че отговорът му означава, че разбира сериозността на положението. Беше много важно да попречи на Г. М. да спомене за еликсира на живота - Рандъл не знаеше нищо за него и нещата трябваше да си останат така. Фактът, че Минерва е с него, беше изненадващ - тя бе асистентка на Джаспър, а не на Г. М.

- За бога, какво правите тук, Г. М.? - изненадано разпери ръце Уилсън, щом двамата посетители се озоваха на завет от пороя.

Минерва натисна бутона на чадъра си и той се сви, докато не се превърна в тръбичка с дължината на дланта ѝ.

- Какво щеше да стане, ако и двамата ми Ген-ЕП бяха ранени или дори убити едновременно? - отвърна Г. М. - Би било същинска катастрофа.

- Джаспър с вас ли е? - попита Уилсън и погледна към дъжда.

- Само Минерва - отвърна Г. М. - Тя е много по-приятна гледка, не мислите ли? - Той замълча за момент. - Асистентката ми не се чувства добре и Минерва бе така мила да се съгласи да дойде с мен.

Уилсън избягваше погледа на Минерва, вместо това се съсредоточи върху Г. М. Физическото състояние на стареца като че ли се беше влошило от последната им среща. Сега изглеждаше точно на възрастта си - лицето му беше ужасно изпито и набръчкано, бялото на очите определено бе пожълтяло. Уилсън остана изненадан, че Г. М. не използва своя „Сегуей“, но забеляза, че старецът носи чифт бионични шини на краката си, които му даваха допълнително сила, за да може да ходи.

Бяха минали точно четири дни, откакто бе целунал Минерва в заседателната зала. Оттогава не я беше виждал. Накрая той погледна към нея. Тя бе олицетворение на младостта и жизнеността, аленият ѝ шлифер подчертаваше гъстата ѝ коса и блясъка на кожата ѝ. В много отношения външността ѝ караше Г. М. да изглежда още по-стар и грохнал, отколкото беше в действителност.

- И двамата имате изумителни сини очи - каза Г. М. - Май за първи път ви виждам един до друг. Очите ви наистина много си приличат. Характерният признак за Ген-ЕП.

- На какво дължим това неочаквано посещение? - попита Уилсън. - Да не би да сте дошли за въздушна разходка?

Г. М. сви устни.

- Не бих се качил в стар самолет дори да ми предлагат всички пари на света. - Той огледа машината, сякаш бе най-жалкото устройство, което е виждал някога. - И съдейки по пораженията в края на онова крило, вие също не би трябвало да го правите. Какво ще кажете, господин Чен?

Рандъл кимна.

- Предпочитам да извървя хиляда километра, отколкото отново да се кача във витлов самолет с Уилсън.

- А доверявате ли му се достатъчно като помощник в мисия Ездра? - попита Г. М.

- Да, Г. М., Уилсън знае повече от всеки друг какво е да те прехвърлят. В това отношение му вярвам напълно.

Настъпи кратко мълчание. Г. М. се взираше изпитателно в Рандъл.

- Предполагам, че това е единственото, което е от значение. - Той се обърна към Уилсън. - Доволен ли сте от подготовката на Рандъл?

- Да, при това много - отвърна Уилсън.

- Още колко време остава до прехвърлянето му?

Това беше въпросът, който Уилсън се надяваше да не чуе.

- Четири седмици и един ден - отговори той.

- Много повече от онова, с което разполагахте вие, нали, господин Даулинг?

- Да, Г. М. При мен беше препускане на всяка крачка.

- Хубаво е, че никога вече няма да поставим един Надзирател в подобна ситуация. Тези мисии са твърде важни, за да се бърза. - Старецът задържа за момент погледа си върху Уилсън. - Защо според вас съм дошъл в Кресънт Сити?

- Мислите, че съм забравил уговорката ни - направо каза Уилсън.

В очите на Г. М. проблеснаха искри.

- Забравихте ли я?

- Не, не съм.

- Искането ми подлагано ли е на обсъждане?

- Огледах какво трябва да се направи - каза Уилсън.