Кристофър Райд - Последната императрица

- Играеш опасна игра - отвърна Уилсън.

- Единственият, който играе опасни игри, си ти, Уилсън! Ти си онзи с тайните. Ти стоиш между Г. М. и Джаспър, не аз!

- Нямаш право да идваш в дома ми - каза Уилсън, като поглеждаше през рамото ѝ към портата, за да се увери, че там няма други.

- Ти компрометира мястото ми в „Ентърпрайз Корпорейшън" без изобщо да се замислиш какво означава това за мен.

Уилсън застана на прага, сякаш да ѝ попречи да влезе.

- Не съм казвал нищо, което да застраши мястото ти. - Гласът му беше напрегнат, но не му пукаше. - Просто направих това, което сметнах за правилно. Или си забъркана в ситуация, която не разбираш - и ако е така, моите съчувствия - или си съвсем наясно какво става и си застанала на страната на властимащите. Така или иначе, трябва да приемеш последиците.

Минерва го погледна горчиво.

- Винаги съм била честна с теб.

Уилсън отчаяно се мъчеше да прочете мислите ѝ. Личеше си, че е плакала, лицето ѝ беше бледо. Нямаше никакъв грим и косата ѝ бе малко разбъркана. Той се опита да се спре и да не поглежда тялото ѝ, но подсъзнателно я огледа с крайчеца на окото си. Роклята ѝ прилепваше плътно, подчертавайки тънката талия. Краката ѝ бяха дълги и загорели от слънцето; въпреки че беше със сандали, тя си оставаше много висока. Беше невъзможно да не те привлече. Уилсън реши, че е най-добре да го признае, пък дори само пред себе си.

- Защо си тук, Минерва?

- Исках да съм сигурна, че си наясно какво си направил.

Уилсън отново се вгледа в лицето ѝ, но просто не можеше да я разчете. Лъжеше или не? И колкото повече я гледаше, толкова повече му се искаше да не откъсва очи от нея.

- Мотивите ми бяха да бъда близо до теб - почти шепнешком рече тя. - Нищо повече. А ти го превърна в конспирация. Вината е твоя. Ти имаш демони, Уилсън, и аз знам за тях. Знам през какво си минал - или най-малкото онова, което е записано в архивите. - Тя замълча за момент. - Видял си и си извършил изумителни неща през живота си. И си платил висока цена за тези изживявания. Но и ти не си лишен от чувства или нужди.

Здравият разум му крещеше да я изгони с груба дума, но въпреки това Уилсън се дръпна настрани и ѝ направи знак да влезе. Просто беше прекалено уморен и изтощен от безкрайните конфликти, изпречващи му се на всяка крачка. Не можеше да продължава така.

- Знам, че е глупаво да те пускам да влезеш - каза той, докато тя минаваше покрай него, оставяйки след себе си аромат на парфюм.

- И аз знам, че съм глупачка - отвърна Минерва.

Тя тръгна по стъкления коридор към спалнята му, сякаш знаеше съвсем точно къде се намира тя. Уилсън вървеше след нея и гледаше в захлас как бедрата ѝ се полюшват под тънката черна рокля, очертани на яркосиния фон на океана навън.

Минерва влезе в спалнята и се завъртя в кръг, сякаш да възприеме всичко - гледката към океана, басейна на терасата, изгледа от високо. Погледът ѝ се задържа за момент върху мрачното платно над неоправеното легло. После тя се обърна към него, сякаш знаеше много добре какво показва картината.

- Ти промени живота ми - рече. - Разбрах, че ще го направиш, в мига, в който те видях за първи път.

И тогава Уилсън осъзна, че му е писнало да бъде сам. Напрежението, което изпитваше, бе студено, грозно и безжизнено, а в същото време пред него стоеше жена, толкова жива и прекрасна, че нямаше как да не изпита влечение към нея. Минерва опря длан в гърдите му и той усети топлината на ръката ѝ през куртката.

- Грешка беше да идваш тук - рече той.

- Вече изгубих работата си заради теб - тихо каза тя.

- Не съм сигурен, че ти вярвам.

Минерва пристъпи към него, леко наклони глава настрани и пълните ѝ устни докоснаха неговите.

Уилсън знаеше, че не бива да го позволява, но беше безсилен да спре. Докато езикът ѝ нежно се плъзгаше в устата му, той я прегърна и телата им се долепиха. Удоволствието потече в мускулите му, набирайки сила, докато ръцете му проследяваха извивките на тялото ѝ, без да усещат тънката преграда на роклята ѝ. Намираше се едновременно в рая и в ада. Жената в обятията му беше почти със сигурност шпионин, но чий точно? Въпреки това Уилсън беше взел решение да „овладее“ положението, така че да получи онова, от което се нуждаеше така силно.

Зърна с крайчеца на окото си картината над леглото и му се стори, че избухващата звезда в центъра сякаш започна да пулсира, изпълнена с енергия. В този момент той се намираше точно там, където искаше, колкото и шантаво да беше това. Едно беше сигурно - чувстваше се най-добре, когато всичко е заложено и опасността е навсякъде. А тази ситуация изглеждаше точно такава.