Майкъл Ридпат - Последна сделка

Лиза нямаше никакви основания да изпитва ревност. Или имаше?…

Даян бе привлекателна. Харесвах я. С нея се спогаждахме и бяхме прекарали една великолепна вечер в ресторанта. Но обичах Лиза. Обичах я толкова силно, че ми беше невъзможно да си представя как бих могъл да обичам по същия начин някога Даян. И не исках да се случи нищо, което да застраши любовта ми. Не исках да свърша като баща си.

Сър Гордън Ейот (Барт) така и не бе видял своя баща — и мой дядо — който бе загинал при Арнем. Бе наследил малко имение в Девон, баронетска титла и желание да отиде в „семейната рота“ — „Лайф Гардс“ — което в крайна сметка сторил. Правил всичко, което можело да се очаква от един безразсъдно смел кавалерист. Играл хазарт, забавлявал се буйно, ходил по жени, намерил си красива съпруга и се научил да кара бронирани коли из забравените от бога кътчета на земята. Жените го обичали и той им отвръщал със същото. Тази страна от живота му ми се изясни, когато вече бях поотраснал. Родителите ми правеха всичко възможно да скрият състоянието на своя брак от Хелън и мен — отпращаха ни да си легнем при първа възможност, после ни изпратиха в пансиони — но, разбира се, не успяха. Разноските на баща ми определено надхвърляха приходите му, така че имението ни малко по малко се свиваше, докато накрая от него не остана само един малък котидж. Не стига всичко това, ами и баща ни се чувстваше предаден. Майка ми трябвало да е богата, но баща й глупаво фалирал през голямата криза на недвижима собственост през 1974-та. Беше се опитала да игнорира забавленията на своя съпруг и да не обръща внимание на парите, които харчи… но когато станах на десет, двамата се разведоха.

Мразех баща си, че бе наранил майка ми. Но донякъде му се и възхищавах. През юношеските ми години той ме бе вземал на цяла серия непланирани пътешествия: леководолазна експедиция във водите на Белиз, алпинизъм из планините на Канада, а по-късно — когато вече бях в университета — обиколки из нощните клубове на Париж и Лондон. Нямах никаква представа откъде намираше парите за всичко това и дори мама така и не можа да разбере. Докато една сутрин в Кеймбридж не ме извикаха в апартамента на моя наставник. Той ми съобщи, че през нощта баща ми починал от сърдечен удар, без да се мъчи. Беше само на четиридесет и пет. По-късно научих, че преди да си легне се запил жестоко, а на всичко отгоре имало и две жени на половината на възрастта му, които станали преки свидетелки на всичко.

Въпреки протестите на майка ми след Кеймбридж постъпих в „Лайф Гардс“. Направих го отчасти в знак на лоялност към баща ми и дядо ми, но също и защото бях убеден, че да си войник е нещо адски забавно. Така си и беше, а освен това аз се оказах добър войник, но в крайна сметка наслоенията на семейната традиция си казаха думата и аз напуснах.

Разводът на родителите ми ме бе наранил силно, но най-тежкият удар бе ролята на баща ми в него. На десет години тържествено се зарекох да не бъда като него. И ето че само половин година след собствената ми женитба за жената, която обожавах, тъст ми намекваше, че може би вървя по пътя на баща си. Че не бе прав, това бе повече от ясно, но този човек ме бе обидил със съмненията си.

Родителите на Лиза също бяха разведени. Франк бе тръгнал да търси по-друг живот, когато Лиза била на четиринайсет. Лиза така и не получила удовлетворително обяснение и също като мен не бе успяла да прости докрай на баща си. Тук обаче приликите свършваха. Макар майка й бързо да се бе омъжила наново и да се бе пренесла в Сан Франциско, вземайки Лиза и брат й със себе си, Франк бе предпочел да остане сам.

Исках да съм сигурен, че нито един от двама ни няма да тръгне по пътя на нашите родители.

Погледнах през рамо и видях, че пристанът Юниън бързо се приближава. Ръцете и раменете ме боляха. Денят започваше прекрасно.

Кабинетът на Гил бе най-големият във фирмата. Стените бяха скрити под дъбова ламперия, мебелировката беше старинна. Централното място в нея бе отредено на портрета на колониално нищожество с хлътнали бузи на име Гилбърт Стюарт, на когото бе кръстен Гилбърт Стюарт Апълби. Портретът бе пристигнал само преди година. На Гил несъмнено му допадаше гостите му да смятат, че картината е висяла във фамилната му къща поколения наред. Даниел обаче разполагаше с доста солидни доказателства, че зад нея стои една значителна и предварително похарчена част от милионите на „Био-уан“.

— И така, реши ли какво ще правиш с „Нет коп“? — попита Гил със спокойна загриженост.