Майкъл Ридпат - Последна сделка

До момента не бе имало случай младши съдружник да стане партньор. Надявах се тази ситуация да се промени заради мен.

— Е, Саймън, как се чувства човек, чийто тъст струва милиони долари? — язвително попита Даниел.

— Това е само печалба на хартия — казах аз. — И ще ти кажа още нещо, Даниел: в момента нямам впечатлението, че съм в ролята на любимия зет.

Даниел мрачно се усмихна.

— И аз имах същото впечатление.

— А какво мисли Лиза за „Био-уан“? — поинтересува се неочаквано Джон.

— Нищо хубаво.

— Така ли? Че защо?

— Една нейна приятелка работи там. И мрази компанията. Изглежда, директорът по техническите въпроси е тъпанар. Сещаш ли се — Томас Иневър, австралиецът. Наложил е режим на пълна секретност и сега само той знае какво става там.

— Мисля, че тя греши — възрази Даниел.

Свих рамене. Вярно че „Бостън пептидс“ беше много по-малка фирма от „Био-уан“, а освен това двете работеха в сродни области и не бяха конкуренти. Но Лиза имаше много ясно мнение за по-голямата фирма.

— Иневър е гениален — продължи Даниел. — Може да е докачлив, но е гениален.

— Сигурно — съгласих се аз. — Аз не знам нищо за биотехнологиите.

— И Арт не знае — засмя се Даниел. — А това е единствената му успешна инвестиция.

Усмихнах се. Даниел беше помагал от време на време на Арт за „Био-уан“, особено когато Арт бе имал нужда от някаква числова обработка, така че той бе единственият освен Арт, който бе имал личен контакт с хора от фирмата. Преди четири години Арт бе подкрепил свой стар приятел от годините си на компютърен специалист, някой си Джери Питърсън, да купи „Био-уан“. Даниел бе прав — Арт не разбираше нищо от биотехнологии и беше крайно съмнително дали и Джери — сегашният президент на „Био-уан“, има по-добра представа.

Беше се оказало, че „Био-уан“ предлага най-обещаващото лекарство за борба с болестта на Алцхаймер — основната причина за старческата сенилност. Хроническите заболявания са добра цел за биотехнологична компания: пациентите гълтат хапчета с години. Това обстоятелство на свой ред се трансформира в милиарди долари от продажби, след като лекарството бъде одобрено от съответните власти. Точно по тази причина „Био-уан“ струваше един и половина милиарда долара на NASDAQ — борсата, където се продават акциите на високотехнологичните компании.

Арт бе имал голям късмет, но никой не му завиждаше, след като цялата фирма печелеше от това.

Когато чух входната врата да хлопва, лежах на дивана в малката ни дневна, на гърдите ми лежеше разтворена книга, а очите ми бяха затворени. Погледнах часовника на стената — беше десет часът.

— Здрасти — казах и се надигнах.

— Здрасти — отговори Лиза бързо, целуна ме и се срина на дивана до мен. — Тъмничко е тук.

Така си беше. Бях чел на малката лампа. Харесвах вечер в стаята да цари романтичен полумрак. Жълтата светлина на уличното осветление се просмукваше през прозорците и хвърляше сенки по стените и старата тухлена камина.

— Да запаля ли другите лампи? — попитах я.

— Недей, и така е хубаво. Ще ми донесеш ли вино?

— Веднага. — Отворих бутилка калифорнийско червено и налях и на двама ни.

Лиза отпи, изтегна се на дивана и изрита обувките от краката си.

— Мозъкът ме боли! — простена тя.

Целунах я по слепоочието.

— Така по-добре ли е?

Тя се обърна, притегли ме към себе си и ме дари с дълга и бавна целувка.

— Малко по-добре.

— Бих искал да не ти се налага да работиш толкова много — казах аз.

— Нямам избор. Състезаваме се с времето. Трябва да докараме ВР56 до състояние, когато можем да привлечем допълнително финансиране, преди да сме изпразнили касата съвсем. Налага се да обработим изцяло данните от изпитанията върху животни, преди да можем да продължим върху хора.

— Не ми ли каза, че работата с животни била приключила?

— Така е. И е очевидно какви са резултатите. Но трябва да документираме всичко за представяне в Комисията за контрол върху лекарствените препарати. А това вече е истински кошмар.

— Сигурно.

Лиза доизпи виното си, стана и си наля нова чаша.

— Не си напуснал, нали?

— Не… ти се оказа права. Ще се опитам да спася „Нет коп“.

— Как?

— Не знам. Един познат от бизнес школата може да вложи малко пари. Но ще ни трябва много повече от онова, което той е готов да извади.

— Ще намериш — успокои ме Лиза. — Хрумна ли ти нещо във връзка с обжалването на Хелън?

— Иска ми се да опита. Останала е без варианти и това като че ли е единствената й възможност да се измъкне. Само дето нямаме парите.