Майкъл Ридпат - Последна сделка

Изглеждаше в много по-добро настроение. Следвайки идеята на Лиза, двамата съставихме списък на потенциалните му клиенти и започнахме да работим върху презентацията, с която Крейг би могъл да се яви пред тях. Накарах го да се обади и на няколко от по-малките и позакъсали за сделки инвестиционни фирми, за да види дали някоя от тях няма да се заинтересува.

Беше седем вечерта, петък, и беше време да си тръгвам.

— Ще успеем — казах аз.

Крейг си позволи предпазлива усмивка:

— Да, май ще успеем.

Погледнах го по-внимателно.

— Да нямаш някоя идея, която не си споделил с мен?

— Имам, и то чудесна, Саймън — отговори Крейг и този път се ухили широко.

Тръгнах си. Питах се какво, по дяволите, си е наумил.

Стана така, че почти не се видях с Франк след неприятното недоразумение между двама ни в началото на седмицата. Вярно бе, че си допадахме и се уважавахме, но това бе минало. Тенденцията към трайно влошаване на взаимоотношенията ни ме безпокоеше и ми се искаше да направя нещо, за да изгладя недоразумението. Така, с одобрението на Лиза, стигнах до решението да направя още един опит. Оставих Лиза в лабораторията — тя вече редовно прекарваше съботите си в нея, — освободих колата от скъпото й заточение в гаража на Бримър стрийт и потеглих на север към Марш Хаус.

Удбридж е малък град на двайсетина мили от Бостън. През седемнайсети век е бил оживено пристанище, но понеже корабите ставали все по-големи, а реката — все по-малка, търговията се изместила към по-удобни места, но градчето си останало — застинала във времето реликва на ранния колониален просперитет. Марш Хаус се намираше на четири мили южно от града — имение, сгушено сред солените блата, осеяли крайбрежията на заливите по тези брегове.

Тук беше тихо, уединено и страшно красиво. Самата къща била купена от бащата на Франк и Франк прекарал голяма част от детството си на платноходки по устията на местните реки. И продължаваше да идва тук всеки уикенд, за да избяга от гълчавата на Бостън.

Отбих от шосето за Шанкс Бийч и поех по черния път, извеждащ до имението. Едва не се сблъсках с дребничка възрастна дама, тръгнала да изкарва огромния си бус от алеята за дома си, без да се оглежда. Вместо благодарност си спечелих леден поглед. Махнах й с ръка и й се усмихнах, но това успя само да я накара да се смръщи още по-страшно. Продължих по неравния път и безпомощно примижавах всеки път, когато чувах и усещах удрянето на камъни по дъното на колата.

Паркирах до стара плоскодънка и се изкачих по затревената пътека, извеждаща до входа на кокетната бяла дървена къщурка със свежо боядисани зелени капаци на прозорците. Мерцедесът на Франк бе тук. Почуках на вратата.

Отвори ми Франк. Беше в риза на каре и по дънки. Не му стана приятно, като ме видя.

— Какво правиш тук?

— Чудя се дали не би могъл да ми отделиш няколко минути.

— Трябваше първо да ми позвъниш. Никога не идвай тук преди да ми се обадиш предварително.

Това ме озадачи. Вярно че Лиза винаги се бе обаждала преди да посети баща си, но аз не исках да му дам възможност да ми откаже срещата.

— Съжалявам — казах аз. — Мога ли да вляза?

Франк изсумтя недоволно, но тръгна пред мен към дневната. Мебелировката беше стара — никакви прищевки, само най-необходимото — но за сметка на това удобна. Вътре бе топло — върху желязната решетка в огнището на камината горяха няколко цепеници. Франк седна на „своето място“ — поовехтял стар люлеещ се стол, а аз се наместих на плетения диван, отрупан с избелели възглавници. Изгледът през прозорците и верандата беше към тресавището — кафяво по това време на годината, прошарено с ивици от златно, зелено, оранжево и сиво. Дъсчена пътека извеждаше през блатото към устието на поток на може би четвърт миля навътре.

— Какво искаш?

Франк изглеждаше изморен, сякаш предната нощ не бе спал. Очите му бяха потъмнели, погледът — напрегнат. Явно нещо го притесняваше, защото не спря да се клати в стола си. Започнах да съжалявам, че съм дошъл. Човекът пред мен не изглеждаше в настроение, подходящо за помирение.

— Притеснява ме случилото се миналия понеделник. Исках да поговорим за това.

— Мисля, че вече обсъдихме темата в офиса ми.

— Знам, но понеже става дума за проблем от лично естество, сметнах, че е по-разумно да се видим извън „Ревиър“. — Той ме гледаше нетърпеливо. Реших, че е безсмислено да протакам, и скочих в дълбокото: — Добре, просто искам да те уверя, че няма нужда да се безпокоиш за Лиза. — В гърлото ми заседна буца. — Обичам я много и никога не бих направил нещо, което може да й причини болка.