Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Сутринта беше на четиридесет и четири. Много повече, отколкото си платил за твоите акции.

— Вярно е, не мога да се оплача.

— Джеф, всъщност поводът да ти се обадя, е една друга компания, с която имаме нещо общо. Ако навремето ти се е струвало, че „Био-уан“ е рискована инвестиция, трябва да видиш тази. Но ако компанията избута… печалбата ще е страхотна.

— Разкажи ми повече.

И аз му разказах подробно за „Нет коп“.

Проектът го заинтригува. Обяснението естествено беше в магическата думичка „Интернет“, съпровождаща основната идея. Запознах го с рисковете, признах му, че „Ревиър“ се е оттеглила, казах, че „Нет коп“ има нужда от още пари, за да оцелее, но това само раздразни апетита му. За него обаче имаше един основен въпрос.

— Харесва ли ти на теб, Саймън?

Наивно се бях надявал да не ме попита точно това. Сега трябваше да заложа репутацията си. Преглътнах:

— Става дума за голям риск, но… да, харесва ми. За мен Крейг Дохърти е необявеният победител.

— Окей, изпрати ми цялата информация. Ще те уведомя.

— Правя го веднага.

— И, Саймън… благодаря! Обаждай се, когато чуеш за други обещаващи проекти.

Затворих телефона. Джеф можеше и да инвестира. Но аз трябваше да намеря още пари. И то доста. Само че това можеше да почака, докато Крейг се поуспокои.

— Заинтересува ли се? — попита Даниел.

— Изглежда.

— Този уикенд ще бъда в Ню Йорк. Мога да се видя с него, ако пожелаеш. И да му поговоря.

— Благодаря. Направи го.

Опитах се да говоря с Крейг, но той беше „зает“, така че му оставих съобщение на телефонния секретар, за да го информирам с какво се занимавам. Разбирах напълно гнева му, но в един момент все щеше да му мине… особено ако успеех да му намеря пари отнякъде.

В този момент влезе Джон. Подсвиркваше си мелодия от 80-те и носеше голямо мляко.

— Още ли си тук, Саймън?

— Страхувам се, че е така.

— Ей, защо не хванеш Джон да инвестира? — обади се Даниел.

— В какво? — поинтересува се Джон.

— В „Нет коп“.

— Потенциално висока печалба и ти гарантирам, че не можеш да загубиш повече от сто процента от парите си — допълних аз.

— Не мога — заяви Джон и седна зад бюрото си.

— Че защо не? — попита Даниел.

— Нямам какво да инвестирам.

— О, недей на нас тия, Джон. Ти ако не можеш да развъртиш десетина милиона ей така…

— Няма ли някой ден тъпата ти глава най-сетне да уври, че баща ми не ми дава никакви пари? Ако му поискам долар, ще трябва да му измия колата — каза Джон, без да влага особено чувство. Наистина бяхме обсъждали темата безброй пъти, но Даниел все не можеше да повярва. Аз вярвах.

— Ами предложи му тогава той лично да го направи. Нека инвестира сам.

— Я ме оставете — отсече Джон и погледна екрана пред Даниел. — Няма значение колко напрегнато гледаш. Не се качва.

Даниел му хвърли сърдит поглед и смени страницата.

— Сигурно вече притежаваш поне половината компания — подхвърли Джон.

— За нещастие — промърмори Даниел.

— Защо? Та ти седиш на златна мина.

— Купих голям брой на петдесет и осем — призна с въздишка Даниел.

— Уорън Бъфет би се гордял с теб — усмихна му се Джон.

— Няма нищо, ще изплувам — раздразнено отговори Даниел.

Даниел наистина беше купил значително количество акции. След обявяването на компанията за публична цената на акциите бе скочила до небесата — четворно. През изтеклата година бе останала постоянна, клатейки се около шейсет долара, след което бе спаднала заедно със срива в целия сектор на биотехнологиите.

— Което не пречи на нашите славни партньори да се чувстват прекрасно — отбеляза Джон. — Любопитно, какъв ли е техният дял.

— Около петдесет и четири милиона общо — веднага отговори Даниел.

— Петдесет и четири милиона!

— Точно. „Ревиър“ инвестира пет милиона през 94-та. Тези пет милиона сега струват двеста седемдесет и пет милиона. Партньорите си разпределят една четвърт от печалбата — и това ти е цялата сметка.

Станеше ли дума за сметки, на Даниел можеше да се има пълно доверие. Аз знаех единствено, че собствеността в „Био-уан“ доминира останалите активи на компанията. Имаше няколко успешни сделки — главно заслуга на Франк, няколко провала — „заслуга“ на Арт, и други, за които не можеше да се каже нищо, но „Био-уан“ бе единствената инвестиция, за която си струваше да се говори.

Петдесет и четири милиона, разделени между петима партньори! Естествено, че най-голям дял се падаше на Гил. Арт също щеше да отхапе солидна хапка, защото колкото и невероятно да изглеждаше в светлината на следващите му изцепки, „Био-уан“ бе негова сделка. Франк също щеше да получи доста. Новите попълнения, Рави и Даян, щяха да се задоволят с по-малко.