Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Аха! — изсумтях аз. — Значи той ти внушава тези мисли?

— Нищо не ми внушава. Просто нямам доверие на тази жена.

— Но ти даже не я познаваш!

— Окей — каза Лиза. — Върви тогава с нея! — И изгаси лампата.

Лежахме в леглото с гръб един към друг. Бях ядосан. Наистина нямах избор по въпроса с пътуването. А Лиза трябваше да ми вярва повече, макар да ставаше дума за командировка с колежка — колкото и хубава да бе тя.

Все още не се бях успокоил, когато усетих един пръст нежно да минава по гръбнака ми.

— Саймън? — прошепна тя.

— Да?

— Имам идея.

— Какво?

Тя се притисна в мен и ръцете й се плъзнаха по тялото ми.

— Така ще те изтощя, че Даян ще трябва да ти потърси заместник на своята възраст.

И ме целуна страстно.

— Планът ми се струва добър — съгласих се аз.

Скулът се носеше по реката и въпреки лекия насрещен вятър приближаваше моста при Бостънския университет, където Чарлз Ривър се стеснява. На около миля зад мен бе пристанът Юниън, откъдето поемах три пъти седмично. Бях налучкал добър ритъм. Крака, рамене, ръце, гръб, гърди работеха в синхрон, за което говореше равномерният плясък на греблата във водата от двете ми страни.

Бях се научил да греба още в училище и после бях гребал отново в Кеймбридж. В армията имат други начини да поддържат добрата физическа форма на войниците, но когато бях пристигнал в Харвард, не ми бе отнело дълго да намеря пътя към реката.

От лявата ми страна се издигаха Купола и Сената на Масачузетския университет, а зад тях надничаха загадъчните високи тухлени сгради на Кендал Скуеър, дали подслон на биохимичните тайни на компании като „Гензим“, „Биоген“ и нашата съвсем собствена „Био-уан“. Отдясно се простираше дълга ивица зеленина, известна като Еспланадата, после шумната улица Стороу Драйв, а над всичко това се издигаха като безмълвни наблюдатели високите строги жилищни блокове на Бек Бей. Въздухът бе кристалночист, водата — лазурносиня, небето — безоблачно. Тук, по средата на широката река, се чувствах сам. Достатъчно сам, за да мога да размишлявам.

Разговорът с Хелън ме бе потиснал. Усещах, че тя е на границата на силите си, страшно исках по някакъв начин да й помогна, но просто не виждах как мога да го направя. Ако намерех парите и спечелехме обжалването, животът й пак щеше да е труден, но щеше ли поне да бъде поносим? Аз бях късметлията с жена, която обичах, и работа, която ми доставяше удоволствие. Не беше справедливо. Искаше ми се да споделя част от късмета си с нея.

Макар че, от друга страна, работата напоследък не ми спореше особено. Ядът ми срещу Франк и останалите партньори не бе утихнал, напротив — засилваше се.

Отлично си спомнях дискусиите, които двамата с Франк бяхме водили с Крейг в периода на подготовка на сделката. И тримата смятахме за подразбиращо се, че трите милиона ще бъдат автоматично предоставени. Да, наистина бяхме заложили в споразумението клауза, позволяваща отказ от превеждане на сумата, но аз поне винаги бях гледал на тази възможност като на защитен механизъм в случай, че Крейг не успее да събере екип и да потегли с него.

Доколкото можех да преценя, той беше свършил работата си великолепно. Определено не бе в здраво финансово състояние, но това ни беше добре известно, когато бяхме взели решение да инвестираме. Франк бе прав, че през последните шест месеца няколко малки и по-големи компании бяха започнали работа над следващото поколение комутатори за Интернет. Никой сред тях обаче нямаше твърдата решимост и яснотата на преследваната цел като Крейг. Този човек живееше единствено с проблемите на „Нет коп“ — компанията бе изместила всичко останало в живота му. Бях сигурен, че той пръв ще стигне до заветната цел. Разбира се, само ако му предоставехме парите, от които се нуждаеше.

Но партньорите бяха взели друго решение. И аз не можех да направя нищо, за да го променя. О, да, можех да се изнижа със запазено достойнство, можех дори да се примиря с този провал в трудовата си биография и да потърся работа другаде. Но щях да захвърля една обещаващо започнала кариера на място, което харесвах, и с хора, които ми допадаха.

Или… можех да постъпя както ми бе подсказала Лиза. Да се опитам да оправя кашата лично.

Както обикновено, Лиза се бе оказала права. Щях да остана и да помогна на Крейг. Нямаше да оставя „Нет коп“ да умре.

Изравних се с пристаните за лодки при Харвард и обърнах назад.

Противопоставянето на Франк определено ме безпокоеше. Както и реакцията на Лиза относно намерението ми да отида в Синсинати с Даян. Да, можех да откажа на Даян, когато миналия четвъртък ми бе предложила да вечеряме двамата. Но каквото и да си бе помислил Франк, не се бе случило нищо интересно. Франк просто бе реагирал прекалено енергично на онова, което си мислеше, че е видял.