Майкъл Ридпат - Последна сделка

Извървях пътя по алеята до прясно боядисаната входна врата и позвъних. Почаках малко, но отвътре не се чу никакъв шум. Може би тъща ми не си беше вкъщи.

Знаех, че работи два дни в седмицата в луксозен магазин за детски дрехи — собственост на нейна приятелка. Опитвах се да стоя колкото може по-близо до вратата и така, че да не може да ме види през прозорците и да се престори, че не си е у дома.

Бях готов да се откажа да чакам, когато тя отвори — оправяше машинално косата си и приглаждаше роклята си. Автоматичната усмивка на лицето й се стопи в мига, в който ме видя.

— Саймън! Какво търсиш тук?

— Лиза.

— О, Саймън! Не трябваше да биеш този дълъг път! Знаеш, че не мога да ти кажа къде е Лиза.

— Е, добре, вече съм тук. Може ли да вляза?

— Но, да, разбира се. — Тя отстъпи и тръгна пред мен към кухнята. — Искаш ли кафе? Веднага ще сваря.

— Ако обичаш. — Тя се залови с кафеварката и филтрите. — Как е Лиза?

— Ами… не е добре.

— Бих искал да помогна.

— Не мисля, че би могъл.

— Защо не?

Тя се обърна към мен.

— Животът й се обърна наопаки, Саймън. Смъртта на Франк, загубата на работата й, историите около… — тя поспря за момент, — сексуалната ориентация на Франк. Справедливо или не, тя смята, че ти си отговорен за всичко.

— Значи е разбрала за Франк и Джон?

— Да. Някакъв детектив от Бостън дойде чак тук, за да я разпита. Не само нея — също така Еди и мен.

— Сигурно го е понесла много тежко — казах аз и я погледнах внимателно. — Но ти си знаела през цялото време, нали така?

Тя кимна и после каза:

— Не го разбрах веднага. И да ти кажа, според мен и на него му трябваше известно време, докато го осъзнае. Но когато стана — боже, какво облекчение изпитах. Знаеш ли, дълго време смятах, че ми има нещо като жена. Останахме женени заради децата, но беше… безпредметно. Така че накрая се разведохме.

— И Лиза не заподозря нищо?

— Не. Сега си мисля, че за нея щеше да е по-добре, ако поне се бе усъмнила. Тя беше силно дете и мисля, че малко по малко щеше да преодолее шока. Но Франк бе неумолим — никакво споменаване пред децата. И ето сега… — Брадичката на Ан се разтрепери. — Сега, след ужасната му смърт, на нея й е толкова трудно… И на Еди, разбира се.

Тя подсмръкна и извади хартиена кърпичка от кутията на перваза на прозореца.

— Значи смята, че аз съм виновен за всичко, така ли? Но как е възможно да мисли, че аз съм го убил — умът ми не го побира?

— Не знам дали възприема тази мисъл с рационалното си същество. Според мен по-скоро се плаши от мисълта, че може да си ти. Всичко в живота й тотално се обърка, така че може би е готова да приеме най-лошото и по отношение на теб. Знаеш ли, мисля, че тя наистина иска да задраска досегашния си живот: Бостън, Франк, теб… Особено теб.

Казваше ми много тежки думи. Кафеварката засъска. Разхвърчаха се пръски. Ан я погледна апатично и я остави да прави каквото си ще.

— А ти? — погледнах я аз. — Не ми казвай, че ти мислиш като нея. — Тя избърса сълзите си, помисли и бавно поклати глава. — Тогава… ще ми позволиш ли тогава да ти кажа защо искам да я видя?

— Идеята не е добра, Саймън — въздъхна тя.

— Нека все пак ти кажа, а ти ще прецениш. Лиза е била уволнена, защото се е усъмнила в качествата на едно лекарство. Според нея то е опасно за хората. Подхванах мое разследване и в резултат мисля, че може да е права. Добрах се до много информация за изпитанията с това лекарство, която просто ми е трудно да осмисля. Според мен само тя може да вникне в същността й. Бих искал да я прегледа.

— Но искаш и нещо повече, нали?

— Да — признах аз. — Така е, но по-важно е това, което ти казах — то може да докаже правотата на Лиза. И което е още по-важно — може да спаси човешки живот! Научи ли за леля Зои?

— Не — сепна се Ан. — Какво се е случило?

Не бях изненадан, че Карл не й се бе обадил. След развода Зои и Ан не бяха поддържали интензивни връзки. Бяха се видели едва на погребението.

— Получи инсулт — информирах я аз. — Според Карл, това е краят.

— О, не!

— Вземала е „Неуроксил-5“. Станала е жертва на „страничен ефект“. Има и други застрашени. Много… Познаваш Лиза. Знаеш колко важно би било за нея да не допусне това.

Ан наля кафе и седна. Отпихме по глътка от парещата ароматна течност, без да говорим. После тя, изглежда, взе решение.

— Какво искаш да знаеш?

— Къде живее?

— При брат си. — Тя ме погледна извинително.

— Така и предполагах. Какъв е адресът му?

Еди живееше на Хайт-Ашбъри още от годините си в медицинския колеж към Калифорнийския университет в Сан Франциско. Новият му дом беше само на няколко преки от старата му квартира, където двамата с Лиза му бяхме ходили на гости предната година. Исках да изчакам връщането на Лиза от лабораторията в Станфорд, така че прекарах няколко часа в разхождане из квартала: наливах се с кафе, ядох сандвичи, зяпах из магазините и се шляех. Хайт имаше стара слава от Лятото на любовта през 67-а и носталгията по онези времена си личеше навсякъде, като се започнеше от „Грейтфул Дед“ и магазините за сувенири по Джеферсън Еърплейн, до местата, където можеха да се купят аксесоари за употреба на наркотици, чийто начин на използване ми беше трудно да си представя.