Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Леля Зои го е вземала от седем месеца.

Лиза кимна.

— Бедната леля Зои. Наистина ще ми липсва. Тя беше прекрасна жена. Защо тези хора не ме послушаха!

— Не знам дали Карл ще може някога да си прости.

— И казваш, няма надежда?

Поклатих със съжаление глава.

— Не, ако се вярва на Карл.

Помълчахме малко.

— Не мога да повярвам, че Иневър така и не е усетил нищо нередно — казах аз.

— Той никога и пред никого не е споменавал проблема директно. Но ако съдим по поведението му, бих казала, че е започнал да забелязва, че негативните странични ефекти застрашително се увеличават. Не знам, може да е решил, че става дума за статистическа флуктуация. От друга страна, той е убеждавал лекарите да рекласифицират свои пациенти като страдащи от мини инсулти вместо алцхаймер, за да извади по този начин техните случаи от статистиката, отнасяща се до фаза три.

— Значи съзнателно е фалшифицирал резултатите?

— Хм… не е точно така. Може искрено да е вярвал, че пациентите са били погрешно диагностицирани, а може и да си е самовнушил, че трябва да е така. Не знам.

— А нещо интересно от Катаро?

— Да, има няколко негови писма по електронната поща, в които съобщава за двата случая на смърт след инсулт. Иневър му отговорил, че пациентите вероятно са страдали от мини инсулти. Катаро не казва нищо за аутопсиите.

— Тогава трябва да са говорили по телефона — замислено казах аз. — Мисля, че няма да е проблем да поискаме резултатите.

Хамбургерът на Лиза най-сетне пристигна и тя се нахвърли върху него.

— Била си права.

— Да — отговори тя. И ми се усмихна. — Благодаря ти, че го доказа.

— Прочете ли в бележката ми, че доктор Катаро е говорил с баща ти точно преди неговата смърт? — тихо попитах аз. Лиза кимна и прехапа устна. — Не съм го убил аз.

Тя погледна надолу.

— Не исках да идвам тук, Саймън. Но и ти беше прав — неуроксилът е опасен. Едно искам да разбереш, не желая да говорим за нас.

Въздъхнах.

— Как се чувстваш, откакто си тук?

— По-добре — каза Лиза. — Виж, все още не съм се съвзела след ужаса с татко. И съм ядосана от цирка около „Бостън пептидс“, от теб и от… Извинявай. Уж нямаше да говорим за нас. Но честно казано, светът не ми изглежда така черен както беше. Откакто съм тук, виждам пред себе си зората на нов живот. Още няколко дни и отново ще съм нормален човек. Знам, че постъпих правилно.

— Не ти ли липсвах? — попитах аз и веднага съжалих. Тя прехапа устни и се направи, че не е чула нищо. — Съжалявам… Мога ли да те попитам нещо друго?

— Може би — прошепна тя.

— Обаждала ли ти се е Кели за резултатите от изпитанията на ВР56?

Лиза поклати глава, но долових, че е заинтригувана.

— Те са добри… с една забележка. Лекарството е предизвикало потиснатост в някои от изпробвалите го доброволци. Оказва се, че понижава нивото на серотонина в мозъка. — Сега вече бях приковал вниманието й. — Ти кога започна да го пиеш?

— Не си ли спомняш? Около седмица след смъртта на татко. Бяхме въвели резултатите от изпитанията върху животни, но още не можехме да го даваме на хора, защото данните не бяха обработени. Нямахме време да чакаме толкова, така че започнах да го вземам, за да добия евентуална представа за възможни странични ефекти.

— И кога спря? Когато дойде тук, нали?

— Да. След като ме уволниха от „Бостън пептидс“, вече нямаше смисъл да се правя на доброволец.

Искаше ми се да я попитам как така умна жена като нея е могла да прояви глупостта да взема неизпробвано лекарство. Но не го направих. Седях и мълчах.

Тя обхвана главата си с ръце.

— Но това обяснява толкова много неща! Защо съм се чувствала толкова зле… Но как не съм разбрала какво всъщност е ставало?

— Може би защото около нас ставаха прекалено много неща — подсказах й аз.

— Мисля, че си прав — съгласи се Лиза и поклати удивено глава. — Каква върховна глупост! Не знам разбираш ли ме, но аз си водих дневник как се чувствам, вслушвах се едва ли не в най-микроскопичните помръдвания на червата си. И през цялото това време се чувствах по-нещастна от когато и да било, а даже не съм го забелязала.

— Не си била в състояние да мислиш ясно.

— Така беше.

— Сега вече не го вземаш. Може би това е причината да се чувстваш по-добре.

— Може би… — Тя ме погледна замислено.

— Сега готова ли си да чуеш защо не съм убил баща ти? — спокойно попитах аз.

— Саймън, казах ти…

— Имам правото да ти го кажа, според мен. Поне веднъж. Единственото, което се иска от теб, е да ме изслушаш, а след това можеш да се върнеш при Еди и работата си в Станфорд.