Майкъл Ридпат - Последна сделка

Не очаквах с нетърпение срещата с Еди. Беше ми пределно ясно, че за него аз съм убиецът на Франк, така че вината и гневът около смъртта му се трансформираха в ненавист към мен. Знаех, че той е в основата на решението на Лиза да ме остави, и бях уверен, че преместването й при него едва ли е съживило любовта й към мен.

Натиснах звънеца на входа на блока — боядисана в розово сграда във викториански стил. Над главата ми имаше камера. Можеше да ме види. Безсмислено бе да се надявам, че ще мога да вляза с някаква хитрост.

— Какво искаш? — разнесе се острият му глас по домофона.

— Да те видя — казах аз.

Дълга пауза.

— Добре, качи се. — Леко бръмчене откъм ключалката на вратата ми показа, че е взел решение.

Апартаментът му беше на втория етаж. Качих се горе и той ми отвори — беше по тениска и джинси. Посрещна ме с широка иронична усмивка.

— Влизай, влизай, приятелю.

Последвах го в просторната дневна. Безразборно нахвърляни списания, чаши за кафе и за други питиета. Ниска мебел. Познах в ъгъла пътната чанта на Лиза, част от дрехите до нея също бяха нейни. Сигурно спеше тук.

— Сега ще ти донеса една бира — каза той и тръгна към кухненския бокс и хладилника.

Тръгнах след него… но той неочаквано се обърна. Бях изненадан, не можах да реагирам и той ме улучи с юмрук в главата.

Свлякох се на пода. Първият ми импулс бе да скоча и да го смачкам, но се овладях и просто бавно станах. Вторият му удар попадна в брадичката ми. Заболя ме и дори за миг загубих ориентация, но не дръпнах глава. Гледах го право в очите.

Ако опиташе да ме удари и трети път, щях да се защитя, но за щастие той се сдържа. Усмихна ми се и разтри кокалчетата си.

— Ако знаеш откога мечтаех за този миг…

— Добре. Мечтата ти най-сетне се сбъдна. Да разбирам ли, че Лиза още не се е върнала от Станфорд?

— Да. И не се заблуждавай, че ще иска да те види. — Той отвори хладилника, извади кутия бира за себе си, отвори я и жадно отпи. — Така че върви да се шибаш.

— Бих предпочел да я почакам.

— Казах ти, тя не иска да те вижда… шибай се! — Той направи две заплашителни крачки към мен. Беше с моите габарити, но знаех, че няма да имам проблем с него. Бях дошъл тук с искреното намерение да отложа максимално този момент на конфронтация, но вече започвах да си мисля, че идеята да смачкам наперения фасон на Еди не е чак толкова лоша.

— Еди! Саймън! Спрете!

Обърнах се бавно. На прага стоеше Лиза. Изглеждаше някак… смалена. Погледът й беше изморен, раменете й — отпуснати. Искаше ми се да я притегля до себе си и да я прегърна, силно да я притисна, за да разбере, че вече ще бъде под моя закрила.

— Саймън, върви си — каза тя съвсем спокойно.

— Точно това се опитвах да му внуша — обади се Еди.

Усещах, че моментът не е подходящ за опити да я разубедя, а и честно казано, не бях разчитал на това. Извадих плика с предварително написаната още в Марш Хаус бележка.

— Прочети това.

Подадох й плика. Тя продължително го изгледа, после бавно протегна ръка и го взе. Пръстите ни не се докоснаха. Все така внимателно тя го скъса и пусна парчетата в кошчето за боклук.

Запазих хладнокръвие.

— В писмото се съдържат инструкции как да получиш достъп до данните на „Био-уан“ за „Неуроксил-5“. Права беше, Лиза, има нещо съмнително в това лекарство. Леля Зои получи инсулт пред два дни, може би в резултат на терапията с него. Аз не съм в състояние да анализирам информацията. Ти можеш. Всичко е там.

Очите й се разшириха.

— Леля Зои? Нима… наистина ли? — Бавно кимнах. — Ще се оправи ли?

— Според Карл, не.

— О… — Тя погледна неуверено към кошчето и после с усилие се овладя. — Няма да чета писмата ти, Саймън. И няма да слушам какво ми говориш. Искам да се махнеш от живота ми. Връщай се в Бостън!

Болеше ме да чувам тези думи от устата на човек, когото обичах толкова силно и който толкова много се нуждаеше от мен. Но донякъде ги бях очаквал.

— Добре, тръгвам си. Все пак прочети писмото ми. А ако пожелаеш да се видим, ще бъда в кафето зад ъгъла утре в десет сутринта.

— Няма да дойда, Саймън.

— Довиждане — казах аз и без да чакам отговора, който и без това знаех, че нямаше да последва, излязох.

Отидох в кафето един час предварително, след кошмарна нощ в евтин хотел, която прекарах в размишления над единствения важен въпрос: ще дойде ли Лиза? Стените на заведението бяха оранжеви, украсени с постери на делфини и китове, плъзгащи се в изумруденозелени океански води. Менюто изобилстваше от вегетарианска храна с екологично чисти продукти от някаква ферма, а кафето се предлагаше в стандартните за тези места четиридесет варианта на приготвяне. Салонът беше практически празен. Освен мен тук бяха още делово облечен тип с външност на банкер и дипломатическо куфарче, което сигурно му бе струвало цяло състояние, две млади блондинки с къса коса и набучени с обеци лица, и възрастен мъж в износено палто, полагащ максимални усилия да бъде смятан за бездомник. Двойното кафе с мляко, което пиеше, без да бърза, и броят на „Сайънтифик американ“, който четеше с откровен интерес, издаваха в него нещо доста по-различно.