Майкъл Ридпат - Последна сделка

Към пощата бе приложена голяма електронна таблица. Изглеждаше доста изчерпателна.

— Добре, мисля, че искаме и останалото, нали? — намигна ми Крейг, докато подготвяше отговора.

Изпратихме посланието и зачакахме. Само че не пристигна нищо. Вместо това на екрана проблесна надпис „Съобщението е изпратено“.

— Какво съобщение? — недоумяващо погледнах аз Крейг.

Вместо отговор той прегледа съдържанието на файла „Изпратени съобщения“. Виждаше се, че последното съобщение до отдела е от Иневър с получател Джед.

Джед,

Какви са тези данни? Не съм ти ги искал. Кой ти каза да ми ги изпратиш?

— О-о… — каза Крейг, — май е време да се изпаряваме.

Той бързо копира съобщението от Джед заедно с приложената към него електронна таблица и се изключи от мрежата на „Био-уан“.

— Ще разберат ли, че сме били вътре? — обезпокоено попитах аз.

— Надявам се, не — въздъхна Крейг. — Но не бих рискувал да се включвам пак.

— Няма нужда. Сигурен съм, че онова, с което разполагаме, ще свърши работа.

Крейг се протегна и започна да прибира лаптопа и парчетата хартия, на които бе драскал цяла нощ.

— У дома ли се прибираш? — попитах аз.

— О, не. Ако вече не мога да изкарам една безсънна нощ пред компютъра, едва ли имам правото да управлявам цяла компания.

— Още веднъж ти благодаря за безценната помощ.

— Няма проблем — каза той и на прага се обърна към мен. — Гледай да останеш жив.

Залових се с данните от „Био-уан“ веднага — използвах моя лаптоп. Крейг ми бе дал парола за достъп до мрежата на „Нет коп“ по всяко време и от всяко място.

Информацията бе необозрима. Много от съобщенията в електронната пощенска кутия на Иневър имаха големи по обем приложения. Към всичко това разполагах и с обобщената справка на „Клинични изпитания“: електронна таблица с колони, натъпкани с числа. Ако това бяха обобщените резултати, любопитно какво ли щяха да представляват суровите данни. Информацията явно бе изчерпателна, само че не разбирах по-голямата част от нея. Трябваше да размишлявам над значението на всеки отделен документ. Това бе информация за специалист. За човек, който щеше да погледне, да отсее несъщественото с един поглед, да извлече интересното и значимото и да анализира за какво става дума.

Време беше да се видя с Лиза.

Бях отлагал физическата ни среща до момента, когато щях да разполагам с нещо конкретно, с доказателство, че не съм се променил, че още съм човекът, за когото се е омъжила, че не съм убил баща й. Освен това имах нужда от помощта й, ако исках да предотвратя смъртта на други невинни жертви на болестта на Алцхаймер.

Перспективата ме възбуждаше, но едновременно с това ме и плашеше. Бях уверен в способността си да убедя старата Лиза, че съм невинен, особено с целия този материал в ръцете си. Старата да, но новата — онази Лиза, която ми бе обърнала гръб, която бе изживяла тежък стрес след смъртта на баща си и която се бе постарала да види в мен виновния за всичко? Не, по отношение на тази Лиза не бях толкова сигурен.

От разговора с Кели бях научил, че странното й поведение донякъде се обяснява с вземането на ВР56. Не само донякъде, може би в по-голямата си част. Ако бе спряла лекарството след преместването си в Калифорния, може би щеше да чуе гласа на разума.

Оставаше ми да се надявам.

Написах бележка от една страница, запечатах я в плик, събрах си багажа и излязох. Отидох с форда до летището и го оставих на паркинга. Имаше свободни места за следващия полет до Сан Франциско, така че два часа по-късно вече бях във въздуха.

Майката на Лиза живееше в малка дървена къща на Ръшън Хил заедно с втория си съпруг — приветлив банкер на име Арни. На теория къщичката им имаше изглед към Залива и Алкатраз 8 8 Каменист остров в залива на Сан Франциско, където до 1963 г. е имало затвор, от който се е смятало, че не може да се избяга. — Б.пр. и беше самата истина, че от най-горните стъпала изправен на пръсти висок човек можеше да види къс от океана и парче от острова крепост. Двамата с Лиза бяхме идвали на гости тук три пъти, последният от тях миналата година, за Деня на благодарността. Като изключим тъпия спор с Еди за канцлера Кол, гостуването ни беше преминало много приятно, с типичната американска семейна топлина, която за изненада на самия себе си бях установил, че страшно ми допада. Сигурно имаше и английски семейства, в които човек можеше да я намери, но моето определено не беше от тях. Лиза и аз бяхме решили да дойдем за Деня на благодарността и тази година, а това означаваше само след две седмици. Дали щях да бъда на разположение зависеше от онова, което предстоеше да се случи през следващото денонощие.